1
ДРУГИ / Re:Зов за помощ
« -: 10 март 2010, 12:02:50 »
селям алеикюм АКО НЯМА Expressbank: И ОТИДЕТЕ В ПОЩЕНСКА БАНКА ИЛИ ДРУГА ЗАПИШЕТЕ ИМЕНАТА НА МОМЧЕТО
Новини:
Разказва се за Мусаб ибн Саад (р.а.), че е казал: Саад беше сметнал, че има предимство пред останалите, при което Пророкът (с.а.с.) каза: „Нима ви се дава подкрепа, ръзк и препитание, освен заради слабите от вас.”
Покажи участието
От тук може да видиш всички публикации на този потребител.
3
СИРА - ИСЛЯМСКА ИСТОРИЯ / Re:Разказът за Кабил и Хабил
« -: 26 февруари 2010, 11:40:44 »
Предаденое в „ес-Сахихайн”, че Ебу Хурайра (радияллаху анх) е предал, чеПратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Аллах Теаля есътворил Адем по Свой образ с дължина от шестдесет лакътя, след това муе наредил да поздрави групата от седящи ангели там и да чуе отговора,който щели да му дадат, защото това щял да е неговият поздрав и този нанеговото потомство. Адем се обърнал към тях с „Мир вам!”, а теотговорили: „И над теб да е мирът и милостта на Аллах!”, т.е. тедобавили „и милостта на Аллах”. Така че онзи, който ще влезе вДженнета, ще има вида на Адем и дължината му от шестдесет лакътя. Послехората след него започнали да намаляват по размер до ден днешен.”(ел-Бухари, Муслим) SELYAM ALEIKUM BRAT HAMDI TOVA NE MISLISH LI 4E E MN STRASHNO DETO SI GO PUBLIKUVAL ?NI6TO NE PRILI4A NA ALLAH NI6TO VNIMAVAI KAKVO PISHESH DAI NOMERA NA HADISA AKO MOJE
5
АКТУАЛНИ ТЕМИ / Re:Намазът е антивирусна програма
« -: 01 февруари 2010, 21:06:01 »
mashallah Allah da e dovolen ot teb brat
6
АКТУАЛНИ ТЕМИ / Re:Ислямът не е унижил жената, но вие унизихте жената-майка
« -: 31 януари 2010, 17:18:38 »
MASHALLAH HAMDI
.ALLAH DA E DOVOLEN OT TEB BRAT.NO ZA SALALENIE MN OT BRATYATA I SESTRITE NE MISLYAT TAKA.DORI KOGATO SLED LEKCIYATA KOYATO SLUSHAT I POSLE MINE ANKETATA, KOYATO SAMITE JENI SA SI NAPRAVILI ,A NE LEKTORA I GI PITAT SHESE ZABRADITELI SEGA? I OTGOVORA E "INSHALLAH KATO ZAV1RSHA U44ILISHTE, KATO SE OM1JA ZA S1PRUG MUSULMANIN, AMI SEGA NEMOGA 4E SHE ME MAHNAT OTRABOTA I TAKA NATAM OSOBENNO AZ S1M ZABELYAZAL V POVE4ETO MOMI4ETA SE ZABRAJDAT SLED NIKYAHA!!!!ZA SAJALENIE MN MALKOSA PREDU TOVA . A ZA BRATYATA V POVE4ETO Allah da pazi nee problem da si imat gadjeta da si napravi nekoi i drug haram mi kvo tolkova sam napravil?
.ALLAH DA E DOVOLEN OT TEB BRAT.NO ZA SALALENIE MN OT BRATYATA I SESTRITE NE MISLYAT TAKA.DORI KOGATO SLED LEKCIYATA KOYATO SLUSHAT I POSLE MINE ANKETATA, KOYATO SAMITE JENI SA SI NAPRAVILI ,A NE LEKTORA I GI PITAT SHESE ZABRADITELI SEGA? I OTGOVORA E "INSHALLAH KATO ZAV1RSHA U44ILISHTE, KATO SE OM1JA ZA S1PRUG MUSULMANIN, AMI SEGA NEMOGA 4E SHE ME MAHNAT OTRABOTA I TAKA NATAM OSOBENNO AZ S1M ZABELYAZAL V POVE4ETO MOMI4ETA SE ZABRAJDAT SLED NIKYAHA!!!!ZA SAJALENIE MN MALKOSA PREDU TOVA . A ZA BRATYATA V POVE4ETO Allah da pazi nee problem da si imat gadjeta da si napravi nekoi i drug haram mi kvo tolkova sam napravil?
7
АКТУАЛНИ ТЕМИ / Сблъсък на цивилизациите? Корективът на Юрген Тоденхьофер
« -: 28 януари 2010, 19:00:22 »
СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ? КОРЕКТИВЪТ НА ЮРГЕН ТОДЕНХОФЕР
http://mesbg.org/spisanie/br5_2009.pdf
Д-р Юрген Тоденхьофер (67) е бил висш служител в голяма европейска медийна група повече от 20 години. Преди това 18 години е бил член на германския парламент и говорител на ХДС/ ХСС (Християндемократически съюз/Християнсоциален съюз) по развитието и контрола на оръжия. Написал е два бестселъра за войните в Афганистан и Ирак. Със средствата от тях основава дом за деца в Афганистан и построява детска клиника в Конго. С хонорарите от новата книга Тоденхьофер ще финансира медицинска помощ за иракски деца бежанци и проект за израелско-палестинско помиряване в Близкия изток.
Сблъсък на цивилизациите? Корективът на Юрген Тоденхьофер
В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й – Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси. Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски. В миналия брой списание „Изток Запад” публикува първите два тезиса от „коректива на Тоденхьофер”. Поради читателския интерес в този брой публикуваме останалите осем тезиса, като отново изразяваме надеждата, че и у нас може да се намери издателство, което да публикува книгата.
3. Терористите с ислямска маска са убийци. Същото важи за водачите, дегизирани като християни, които водят агресивни войни в разрез с международното право.
Атаките, предприемани от средата на 90-те от арабските терористи срещу западни учреждения, от тяхна гледна точка са отговор на непрестанните „организирани грабежи и убийства” от страна на Запада. Нападенията, включително тези срещу Световния търговски център, убиха повече от пет хиляди мирни западни граждани. Тези нападения бяха напълно неприемливи от морална гледна точка. Целта никога не оправдава средствата. Ето защо атаките срещу Световния търговски център бяха осъдени от всички мюсюлмански правителства, от Сирия и Иран, бяха осъдени дори от „Хизбула“ и „Хамас“. В много мюсюлмански страни смутени хора поднасяха цветя пред американските посолства. Терористите, които убиха невинни хора, не са борци за свобода или борци на съпротивата, святи воини или мъченици. Те са убийци. Но не са ли онези, които ръководят нелегалните агресивни войни, също терористи и убийци, дори убийци на собствените си войници. Ако говорим за петте хиляди убити западни граждани от „Ал Кайда“, не трябва ли да говорим за стотиците хиляди иракски мирни граждани, които нелегалната война на Джордж У. Буш уби?
Не важат ли законовите „аршини”, с които мерим Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, за лидерите на западните правителства? Защо западният елит дори не се осмелява да попита дали Джордж У. Буш и Тони Блеър не трябва да бъдат изправени пред международния наказателен съд заради войната в Ирак, която се основава на лъжи? По мнение на Нюрнбергския трибунал за военните престъпления „да започваш агресивна война е не само международно престъпление, това е най-голямо международно престъпление, различаващо се от другите военни престъпления по това, че съдържа в себе си натрупаното зло на всички военни престъпления”.
Главният американски прокурор Робърт Х. Джаксън заяви: „Не бива да забравяме, че критерият, по който съдим тези подсъдими днес, представлява критерият, по който историята ще ни съди утре.” „Войните на агресията са тероризмът на богатите”, както казва Питър Устинов. За едно иракско дете няма значение дали ще бъде разкъсано от „ислямски” атентатор самоубиец или от „християнска” бомба. За това дете Джордж У. Буш и Тони Блеър са каквито са повечето терористи като Бин Ладен за нас.
Големият брой цивилни жертви на военните операции често е извиняван с аргумента, че „съпътстващите жертви” не са умишлени. Това не е вярно поне по отношение на въздушните атаки, защото смъртта на мирните граждани почти винаги се приема мълчаливо в такива случаи. Но в развитите законодателни системи „мълчаливото приемане” означава „намерение“. Още повече че бомбардировката от въздуха рядко е ефективна. Операциите на специалните сили по суша обикновено могат да постигнат много повече. Но тогава човек трябва да приеме повече неизбежна смърт в редиците си. А това може да струва гласове. Така че вместо това предпочита да пуска касетъчни бомби и мълчаливо да приема смъртта на мирни граждани. Пускането на касетъчни бомби от безопасната пилотска кабина е най-страхливата форма на тероризъм от страна на силните. Митът за достойната война е най-голямата лъжа на човечеството. Dulce bellum inexpertis – „Войната е сладка за онези, които не са я преживявали“ (Еразъм Ротердамски). Въоръжената съпротива срещу войни и окупация, които са незаконни според международното право, е легитимна единствено ако се провежда в съответствие с хуманитарното право, което се прилага при въоръжени конфликти. Самоубийствените атаки срещу мирни граждани, които имат различни религии, такива, каквито виждаме всеки ден в Ирак и другаде, са терористични актове. Те нямат нищо общо със законната съпротива. Най-зрелищните нападения над мирни граждани в Ирак обаче в по-голямата си част са предизвикани извън страната. Според изявлението, направено на 11 юли 2007 г. от говорителя на многонационалните сили в Ирак генерал Кевин Бъргнър, между 80-90% от атентаторите самоубийци идват от чужбина.
Човек трябва да прави ясна разлика между този почти изцяло чужд тероризъм, насочен срещу мирните граждани, и законната мултирелиозна иракска съпротива срещу чуждата окупация. Това е изконно ненарушимо право на всички народи. Голяма част от мнозинството иракчани подкрепят движението на съпротивата, което категорично отхвърля нападенията срещу мирни граждани. Съпротивата включва не само мюсюлмани сунити и шиити, но и християни. Броят на бойците християни в съпротивата в Ирак е по-голям от броя на бойците на „Ал Кайда“. В мултирелигиозната съпротива в Ирак се бият и много жени. Това наистина ли е изненадващо? Какво бихме направили, ако по нашите улици имаше вражески танкове? Само онези религиозни бойци, които са на нашата страна, ли са „борци за свобода”? А останалите „терористи” ли са?
Иракчаните доста отдавна загубиха медийната война. Все още всеки ден се извършват поне 100 военни операции от окупационните сили срещу мирното иракско население и приблизително същият брой нападения се провежда от съпротивата срещу окупационните сили и съюзниците им. Дневната равносметка на самоубийствените нападения срещу цивилни е най-много две или три. Все пак телевизионните емисии показват почти изключително само картина на такива терористични самоубийствени атаки, които се извършват от чужденци, сякаш са типични за борбата на ирак-чаните срещу САЩ. Следователно те внушават напълно изкривена картина за ситуацията в Ирак. Ние дори не виждаме истинското лице на тази война. Пентагонът има монопол над информацията в окупиран Ирак и използва това в пълна степен.
Разбира се, ненасилствената съпротива в духа на Махатма Ганди или Мартин Лутър Кинг е за предпочитане пред насилствената съпротива дори когато е законна. В религиозната война между градовете държави Мека и Медина най-впечатляващата победа на Мухаммад идва, когато за изненада на враговете му в Мека той и последователите му се събрали невъоръжени извън портите на Мека и поискали достъп до светите места. Пасивната съпротива, родена от силата на вярата, би направила иракската съпротива по-надеждна. Но през вековете не показвахме ли ние на света, че само бруталната сила гарантира успех?
4. Мюсюлманите са били и са толерантни поне колкото евреите и християните. Те имат голям принос към западната цивилизация.
Мюсюлманите не са тези, които са змислили „свещената война” и са се присъединили към кръстоносните походи под ризоваващия за нападение вик Deus lo vult („Бог го желае“) (Урбан II) и с течение на времето са избили повече от милион мюсюлмани и евреи. Не са мюсюлманите тези, които са газели „в кръв до глезена” в Ерусалим, преди да „ликуват и плачат от прилив на щастие... дошли да се поклонят и да отдадат благодарност на Божия гроб на нашия спасител Исус”, както пише един съвременник. Ислямът никога не е свързвал думата „свят” с война. Джихад означава „усилие, борба по пътищата на Бога” (Ханс Кюнг), усилие, което може да включва отбранителна война. Никъде в Корана джихад не означава „свещена война”. Войните никога не са „свещени”, само мирът е свят.
„Свещената война” за нещастие е идея от Стария завет (виж Еремия 51:27). Мюсюлманите не са били тези, които са изклали 50 милиона души в името на колонизацията на Африка и Азия. Мюсюлманите не се тези, които предизвикват Първата и Втората световна война, в които загиват почти 70 милиона души. И не мюсюлманите, а ние, германците, сме онези, които позорно са избили шест милиона евреи - съграждани, приятели и съседи - в една индустриално организирана издънка на цивилизацията. Никоя друга култура не е била толкова жестока и кървава през последните векове като западната цивилизация. Кога така наречените „християнски” политици са уважавали християнството, тази чудна религия на любовта?
Никой не може да отрече, че териториалната експанзия на мюсюлманските династии между VII и XVII век като тази на европейските сили през същия период е била извършена предимно с меч. И от мюсюлманска страна е имало непростими кланета. Мюсюлманските завоеватели обаче като правило не са се опитвали да насилват християните и евреите да приемат исляма, да ги изгонят или унищожат.
Когато Саладин отвоювал Ерусалим през 1187 г. след тежка битка, той поставил условие да не се изисква отмъщение и освободил християните в замяна на откуп, но го отменил за бедните християни. Толерантността към християните и евреите е била законът и гордостта на мюсюлманската цивилизация. Цели народи са останали християнски или еврейски под мюсюлманско управление. Докато християнската Инквизиция изгаряла онези, които изповядвали различни вярвания.
Когато мюсюлманският генерал Тарик ибн Зияд акостирал на Иберийския полуостров през 711 г., започва период на културен и научен разцвет, който ще продължи повече от седем века и ще има огромен принос за западната цивилизация. В повечето съвременни държави в Европа съвместното съществуване на мюсюлмани, евреи и християни жъне нечуван успех. Евреите се справят много по-добре под мюсюлманска, отколкото под „християнска” хегемония. Едва когато „християнският” крал Фердинанд Арагонски завършил Реконкистата през 1492 г., като превзел Гренада, последния мюсюлмански бастион в Испания, започнали безмилостните гонения срещу евреите. Стотици хиляди евреи били принудени да напуснат страната. Векове наред евреите били уважавани, заемали висши постове, живеели в хармония с мюсюлманските си съвременници. Повечето избягали в мюсюлмански страни в района на Средиземноморието. Съвместното съжителство на християни, евреи и мюсюлмани в мюсюлманските страни било нарушено едва с напредването на колониализма и национализма през XIX и XX век. Арменската трагедия в Турция е резултат на националистическа, а не на религиозна нето-
лерантност.
Мюсюлманите в просветената андалуска ера не само спасили за нас потъналите съкровища на гръцката и римската култура и цивилизация, те също създали нови науки. Първи развили експерименталната оптика, изобретили компаса, открили орбитите на планетите и съдбоносни елементи от модерната медицина и фармация. Дори и да не ни се вярва, живеем в култура, която е формирана от юдаизма, християнството и исляма.
5. Любовта към Бога и любовта към ближния са основни заповеди не само в Библията, но и в Корана.
Едно сравнение на текстовете показва, че Коранът е поне толкова толерантен, колкото Старият и Новият завет. Бог и неговите пророци понякога изразяват себе си с много войнствен тон и в трите писания. В Стария завет, книгата Числа 31:7, 15, 17, е написано: „И те се биха с Мадиам, както Господ заповяда на Мойсей, и убиха всичко от мъжки пол.... Мойсей им каза: Живи ли оставихте всичките жени?... Затова убийте сега всяко дете от мъжки пол и всяка жена, която е познала мъж в мъжко легло.”1 В Новия завет Исус е цитиран в Матей 10:34 да казва: „Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.” В своите „Разговори около масата” с мощно красноречие протестантът Мартин Лутер казва: „Един човек може да унищожи еретиците. Докато те умират на кладата, верните трябва да унищожат злото от корена и да си измият ръцете с кръвта на епископите и папата.”
Сура 4:89 от Корана е не по-малко жестока: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са (...). И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах. А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите (...).”2
Екстремистите и проповедниците на омраза на Изток и Запад почти винаги пренебрегват историческия контекст на тези откъси. Мойсей, Исус и Мухаммад не са родени в исторически вакуум, а във враждуващ свят. На пръв поглед Старият завет, особено в историческите си откъси, може би изглежда най-кървавата от трите свещени книги - много по-кървава от Корана. Но всеки, който е учил Стария завет, знае, че неговата основна u1079 çаповед освен заповедите да обичаме Бог и справедливостта е: „...да обичаш ближния си както себе си.” (Левит 19:18). И за християните любовта към ближния и справедливостта са най-важните заповеди след любовта към Бога (Матей 5:6, 5:10). Коранът казва на мюсюлманина да прави добрина „и към (...) близкия съсед, и към далечния съсед” (сура 4:36). Ислямът също потвърждава „Десетте заповеди”, включително забраната да се убива, с единственото изключение на заповедта да се спазва съботата, тъй като според ислямската представа Бог няма нужда от почивен ден, след като е създал света. Коранът призовава за „повече хуманност и повече справедливост” (Ханс Кюнг). Основният проблем със западния дебат около Корана е, че всеки говори за него, но едва ли някой го е чел. Враждебните откъси в Корана са в контекста на „религиозните войни през периода между Мека и Медина и следователно се отнасят само за хората от Мека и Медина от периода”, както египетският министър по религиозните въпроси Махмуд Закзук правилно изтъкна.
1 Всички цитати от Библията са взети от на Библията на Константин Фотинов, Петко Славейков и Хритодул Сичан-Николов от оригиналните текстове на издателство „Верен”, 2001
2 Всички цитати от Корана са взети от превода на Свещения Коран на Цветан Теофанов, 1997
В сура 29:46 е написано: „Нашият Бог и вашият Бог е един и същ”, въпреки че Бог е наречен Йехова на еврейски и Аллах на арабски и от арабските християни. Не е ли възмутително богохулство, когато евреи, християни или мюсюлмани злоупотребяват с Библията и Корана като оръжие, за да подчертаят особеното си гледище за този един Бог? Тероризмът никога не е религиозен. Да бъдеш терорист значи да възприемеш методите на дявола, никой терорист не се позовава на Бога. Няма „ислямски” тероризъм, точно както тероризмът на ИРА в Северна Ирландия никога не е бил „християнски” или „католически”. Просто има тероризъм , който носи ислямска маска, и той не води в рая, а в ада, както войните на насилие, които носят християнска или демократична маска. Твърдението, че насилието е преди всичко религиозен проблем, е мит на атеистите. Хората са извършвали убийства, преди да е съществувала религията, и са продължили да го правят оттогава насам. Масовите убийства на националсоциалистите и на съветските и китайските комунисти са най-тъжното доказателство, че човек е най-жестокото същество - със или без религията. Шокиращото очарование на съвременния тероризъм е основано на два вида безсрамие: безсрамието на някои западни политици, които продължават да проливат мюсюлманска кръв в съотношение 10:1, и безсрамието, с което тези, които ръководят този тероризъм, изкривяват Корана и се опитват да накарат младите мюсюлмани да повярват, че всичко, което трябва да направят, за да станат ислямски мъченици, е да се взривят като самоубийци атентатори.
6. Западните политики спрямо мюсюлманския свят страдат от шокиращо невежество дори за най-прости факти.
Една от любимите фрази на стратезите отбара е: „Който настоява за правото да чува зова на ходжата в нашите градове, трябва също да настоява и за правото да чува църковните камбани в Техеран.” Реалността обаче е, че в Техеран камбаните звънят в 34 църкви и че христианските деца получават обучение по собствената си религия. В Техеран има седем синагоги и около 4 хиляди еврейски деца ходят в еврейско училище. Има шестима кашер месари и два кашер ресторанта и еврейска болница, на които известният смутител на реда Махмуд Ахмадинеджад наскоро е дарил пари. Двайсет и петте хиляди евреи имат конституционно право на един представител в парламента, също и християните. През 1979 г., скоро след революцията, аятолах Хомейни дори издаде фетва, постановяваща, че евреите трябва да бъдат защитавани. Думите му бяха изрисувани на стените на много ирански синагоги. „Уважаваме религиозните малцинства. Те са част от нашия народ. Ислямът не одобрява тяхното потисничество.”
Отношенията между евреи и персийци са били добри от древни времена. Именно персийският цар Кир Велики през 538 г. пр.Хр. освободил евреите от вавилонския плен. Библията го нарича „обичан пастир и помазан от Бога”. Вярно е, че като защитени малцинства евреите и християните в Иран не се радват на същите политически права и задължения както мюсюлманите. Но ние наистина ли даваме на мюсюлманите в техния ежедневен живот в Европа същите права като на християните и евреите?
Дава ли наистина Израел на арабските си съграждани същите права в ежедневния живот като на неговите еврейски граждани? Ахмадинеджад е правил порочни „антиционистки” и антиизраелски твърдения. Но неговата агресивна гледна точка, изпълнена с политическа глупост и бедна на историческо разбиране, намира малко подкрепа сред иранския народ и дори му е спечелила укорите на иранското духовно лидерство. Този разобличен антиционизъм обаче не може да се сравнява с омразата на евреите или антисемитизма. Ортодоксалните евреи като обществото на Хасидик Сатмар също отхвърлят израелската държава „преди идването на Месията” и по този начин представят „антиционистка” позиция.
В Иран и други мюсюлмански страни никога не е имало истински антисемитизъм или преследване на евреите от държавата, както в Европа. По време на нацистката ера много европейски евреи бягали към свободата през Иран. Евреите в Иран сауважавани граждани. Както го обяснява директорът на еврейската болница в Техеран Циамак Морсатег: „Антисемитизмът не е ислямски феномен, а европейски.”
Това обаче не бива да бъде неправилно тълкувано като извинение за сериозните провокации на Ахмадинеджад. Като предизвиква много шум на външнополитическия фронт, той търси да отклони вниманието от своите политически провали на родна земя. През февруари 2007 г. консервативният ирански вестник „Джумхурия еслами“ („Ислямска република“) справедливо се оплака от негови „отблъскващ тон”, който „ненужно създава в международната общност впечатление за враждебност”, и го призова да се въздържа от „внасянето на смут и лозунгарство”. И моллите, които са отговорни за иранската потисническа система, са изключително непопулярни сред иранските младежи. Те гледат на тях като на останки от миналото и дразнещи пречки за прогреса. Революционният религиозен плам на късните 70- те и ранните 80-те отдавна угасна. Ерата на Ахмадинеджад и моллите приближава края си.
През осемте дълги години преди идването на власт на Ахмадинеджад Иран имаше за глава на правителството космополитен реформист – Мухаммад Хатами. Той беше за демокрация, човешки права и увеличаване на правата на жените. Но за голямо раздразнение на американското правителство той беше независим, а не негова марионетка. САЩ никога не му дадоха шанс. Липсата на успех на Хатами във външната и вътрешната политика беше една от главните причини много иранци - прореформисти от средната класа, да не гласуват през 2005 г., което доведе до изненадващата победа на Ахмадинеджад на изборите.
Самият Запад допринесе за идването на власт на този свадлив демагог. Все пак Иран с великата си древна цивилизация и очарователния си достоен народ заслужава по-космополитно и толерантно правителство, което уважава човешките права. Но не е ли вярно това и за много западни държави? Западното невежество относно мюсюлманския свят също е очевидно в много по-банални въпроси от иранския конфликт - например във възгледа, широко разпространен в Европа, че мюсюлманската забрадка означава боен вик или символ на потискането на жените”.
По този въпрос Америка е много по-толерантна. Американското министерство на правосъдието заяви, че очевидната нетърпимост в забраната на забрадките „е неамериканска и е морално жалка”. Германският седмичник Die Zeit шеговито коментира кръстоносния поход, който ще освободи Европа от забрадките: „Ако попитате пет мюсюлмански жени защо носят забрадка, ще получите пет различни отговора: Една покрива главата си заради Бога; друга, защото забрадката отива на модните й дрехи H&M; трета ще се окаже върла феминистка; четвърта се опира на традициите на родното си село; докато петата се противи на крайно светската си майка, която й е забранила да носи забрадка.” Разбира се, да насилваш някого да носи забрадка е неприемливо. Но не е ли точно толкова неприемливо да насилваш някого и да не я носи?
Споровете около брака насила, женското обрязване или убийството на честта също се водят с шокираща степен на невежество. Няма нищо в Корана или Хадисите на Мухаммад относно тези напълно неприемливи мисоджинистки практики. Те произлизат от предислямската патриархална езическа епоха. Някои от тези практики са на няколко хиляди години - отвратителното „фараонско” обрязване на жените например. Това брутално осакатяване се практикува не само в мюсюлмански страни като Египет и Судан, но и в предимно християнски страни като Етиопия и Кения. Жертвите са мюсюлмани, християни, еврейски изгнаници (фалаша), както и членове на други религии. Тъй наречените убийства на честта за нещастие се случват сред християни – например в християнски страни като Бразилия, Аржентина и Венецуела. Повечето мюсюлмански правителства правилно взимат законови мерки, за да се противопоставят на тези пагубни предислямски и неислямски обичаи и престъпления.
В някои мюсюлмански страни напредъкът на жените е стигнал много по-далеч в определени отношения, отколкото на Запад. В Египет 30% от всички професори са жени, в Германия стойността е само 10%. В Иран доста над 60% от студентите са жени, което тласна някои архиконсерватори да помислят за въвеждането на квота за мъже. В мюсюлманските страни има по-дълга традиция на жените - глави на правителства, отколкото на Запад. Все пак нужно е да се направи още много, ако жените искат да придобият пълни и равни права във всички мюсюлмански страни, особено в страните на нашите партньори Саудитска Арабия и Афганистан, но и в Иран.
Но това не е проблем на исляма. Това е политически проблем, който е свързан със старите патриархални социални структури. Фактът, че убежищата за малтретирани жени се пукат по шевовете на Запад, показва, че тук насилието срещу жените е сериозен социален проблем, който още не е разрешен. Трябва като цяло повече да се грижим за собствените си дела и да се самоизучаваме по-отблизо. До 1957 г. германецът е имал законното „право на директива” да решава дали жена му да отиде да работи.
До 1970 г. швейцарските мъже отказвали да дадат на жените си правото да гласуват - все пак и Старият, и Новият завет изискват подчинение на жената на волята на мъжа (виж Битие 3:16 и Коринтяни 14:34). Който иска да види края на омразата и нетолерантността, трябва преди всичко да преодолее собственото си невежество.
Всеки има правото на собствено мнение, но определено не и на собствени факти. Какво ни спира да отидем в Сирия или Иран и да формираме собствено мнение за този чужд и, както се твърди, опасен свят? Улиците на Дамаск и Техеран са много по-безопасни от улиците на Ню Йорк и Детройт. Според статистиката на ООН през 2006 г. процентът на убийствата в САЩ е бил 5,9 на 100 хиляди жители. В Иран процентът е бил 2,39, а в Сирия - 1,4. Повечето мюсюлмански страни са по-безопасни от Америка, дори и от Швейцария, където процентът е 2,94 на 100 хиляди жители.
Защо не започнем междукултурен диалог в нашата лична среда? Защо да не разширим студентските обменни програми между мюсюлмански и християнски страни или дори с Израел? Защо не се запознаем с някои творби на чудесната арабска литература или да прочетем прочутата басня за пръстена в „Мъдрият Натан”.
Един баща (Бог) завещава на всеки от тримата си синове, които обича поравно (юдаизъм, християнство и ислям), еднакви пръстени. Само един пръстен е истински; той има способността да направи притежателя си годен в очите на Бога и човечеството. Другите ва са точни копия. Братята викат съдия да установи кой от тях притежава оригинала. Съдията със Соломонова мъдрост обяснява, че притежателят на този пръстен е онзи, който спечели любовта на събратята си. За германския канцлер Ангела Меркел най-хубавият откъс в пиесата е, когато мюсюлманинът Саладин призовава евреина Натан: „Бъди мой приятел!” Не можем ли всички ние да се поучим от тази древна басня на сефарадските евреи /Еврейска подгрупа, наследник на евреите от Иберийския полуостров/ и мечтата за мирно съревнование сред религиите?
7. Западът трябва да се отнася с мюсюлманския свят толкова справедливо, колкото се отнася и с Израел. Мюсюлманите заслужават колкото евреите и християните.
Със смесица от самодоволство, невежество и омраза много хора от Запада считат исляма за жадна за кръв религия и мюсюлманите като потенциални терористи, които са враждебно настроени към демокрацията, жените, евреите и християните. Приятелят и духовен съветник на американския президент Джордж У. Буш Франк Греъм е наричал исляма „много зла и порочна религия”. Били Орайли, телевизионен идол на американските консерватори, казва: „Не можем да се намесваме в мюсюлманския свят от време на време. Това, което можем да направим, е да ги бомбардираме, докато ги прогоним.”
Американската телевизионна коментаторка Ан Коултър мисли: „Ние трябва да нахлуем в техните страни, да убием водачите им и да ги направим християни.” Тя допълва: „Може би можем да оставим настрана нашето национално продължително постединайсетосеп- темврийско състезание по целуване на мюсюлмански задници и да се захванем за работа: Да бомбардираме Сирия, докато я върнем в каменната ера, и после да разоръжим Иран.”
Списъкът с подобни изявления може да бъде допълван до безкрайност. Само си представете за момент, че Греъм, Орайли или Колтър са казали „юдаизъм” вместо „ислям” и „Израел” вместо „мюсюлмански страни”. Щеше да има буря от протести и съвсем спра-ведливо. Защо някой може да прави фашистки изказвания за мюсюлманите и тяхната религия, докато всякакви подобни коментари за християнството и евреите ще бъдат отхвърлени като напълно неприемливи, и то с право? Трябва да спрем тази демонизация на исляма и мюсюлманите. Не само е срамно, но и накърнява нашите интереси. Задълбочаващата се разлика между Изтока и Запада също застрашава сигурността на Израел. Най-сигурната дългосрочна гаранция за оцеляването на Израел и на неговите пет милиона евреи е не враждебността, а приятелството с 300 милиона непосредствени и по-отдалечени арабски съседи. За да го постигне, Западът, но и Израел трябва да допринесат значително. Еврейският народ не постигна моралната си висота заради военните си победи или заради впечатляващия брой на талантливите си членове. Той постигна моралната си неповторимост чрез набожност, мъдрост, хуманизъм и съзидателност, както и чрез дългата си смела и често умела борба за справедливост и срещу потисничеството. Разбираемо е, че след холокоста Израел се стремеше да осигури военната си сила и да защити законните си интереси с голяма мощ, дори свирепост. Но свирепостта без справедливост е стратегия, обречена на провал. Ако всичко, което продуктивната държава на Из- раел прави, е да унищожава, това ще унищожи и самата нея. Израел и целият западен свят трябва да инвестират поне толкова в справедливостта, колкото и в оръжията.
Отношението към палестинците е несъвместимо с моралната извисеност и неповторимост на еврейския народ. Това е единственото заключение, до което човек може да стигне, осо- бено ако е почитател на еврейската култура.
П а л е с т и н ц и т е също трябва да променят политиката си. Западът е прав да изисква от тях да прекратят насилието срещу Израел. Но не трябва ли и той също да прекрати насилието срещу палестинците? Според израелската организация за човешки права „Б’Целем“ през 2007 г. 13 израелци са били убити в израелско-палестинския конфликт, 384 палестинци са били убити от израелските сили за сигурност. Примирието между евреи и араби е точно толкова възможно, колкото се оказа, че е възможно примирието между французи и германци. Евреите и арабите имат повече общо в религиозно, културно и историческо отношение, отколкото повечето хора осъзнават това. Както израелският президент Шимон Перес обяснява, те „имат същите родители, Авраам и Мойсей“. От векове евреите и арабите са преследвани - и не само по време на кръстоносните походи и Реконкистата. Правителството на Виши във Франция например е прилагало същите расистки дискриминационни закони към евреите, които са били изпи- тани „успешно” върху алжирците (Оливие льо Кур Гранмезон). Ние, германците, имаме историческа отговорност към Израел и неговото право да съществува - в миналото, настоящето и бъдещето. Заради историята си и всичко, което е направил през хилядолетията, еврейският народ заслужава сигурен дом в Палестина. Но поради същата причина ние имаме и политическа отговорност към палестинците. Те плащат цената за вината, която Германия винаги ще носи заради холокоста.
Еврейският политолог Алфред Гросер е със сигурност прав, като казва: „Който иска да се отърве от Хитлер, трябва (също) да защитава палестинците.” Истинският урок от холокоста е, че никога не бива да стоим и да гледаме със скръстени ръце, когато хората са потискани, унижавани и правата им са отнемани. Тогава трябваше да застанем зад евреите, когато бяха слаби, а не само в наши дни, когато са силни и влиятелни. Закъснялата смелост е братът опортюнист на страха. Странно зрелище е да наблюдаваме определени западни политици да се борят дори по-решително и смело година след година срещу отминали несправедливости, докато остават непростимо мълчаливи спрямо настоящата несправедливост. Човек може да е виновен за това, че не е казал една дума. Предизвикателството на нашата епоха е да помогне да се излекуват раните на Близкия изток чрез гаранции за сигурност за Израел, на който Европа трябва да предостави солидна военна подкрепа, но също и чрез помощ да се създаде надеждна палестинска държава. Трябва да строим мостове, не стени.
Моделът на палестинската държава, който е подкрепян от Запада, признава правото на Израел да съществува в рамките на справедливи граници, противопоставя се на всички форми на тероризъм и наистина ще отбележи нов старт за Близкия изток и за отношенията между западния и мюсюлманския свят. Не можем да продължаваме по нашия сегашен път. „Войните на насилие” срещу мюсюлманските страни Афганистан и Иран вече струват $700 милиарда, което е повече, отколкото струваше Виетнамската война. Съединените щати харчат повече от $100 милиарда за войната в Ирак всяка година, но помалко от $5 милиарда за икономическо преустройство там. В контекста на тези стойности може ли някой сериозно да попита как би изглеждала успешната алтернатива на сегашната „антитерористична” политика. Трябва да обърнем съотношението. Трябва да се отнасяме с мюсюлманския свят точно толкова справедливо и великодушно, както с пълно основание се отнасяме с Израел. Трябва да лишим напълно международния тероризъм от всякакви аргументи в негова защита.
8. Мюсюлманите трябва да се борят за прогресивен и толерантен ислям като про- рока си Мухаммад. Трябва да свалят религиозната маска на тероризма.
Не само Западът, но и мюсюлманският свят има нужда да промени поведението си по фундаментален начин. Докато си възвръщат религиозната идентичност, скромните мюсюлмани трябва да покажат повече смелост в борбата за свобода и правото на закона; за политическа и икономическа система, която поощрява индивидуалния талант, вместо да го задушава; за пълни и равни права на мъжете и жените; за истинска свобода на вероизповеданието - за толерантен и прогресивен ислям.
Милионите мюсюлмани, живеещи на Запад, могат да изиграят важна роля в този процес. Умереното мнозинство от мюсюлмани трябва да интерпретира чудните послания на техния пророк Мухаммад за съвременния свят и да продължава социалните реформи, които той е рискувал живота си да започне. Трябва да изхвърлят зад борда предислямския баласт, който заплашва възраждането на ислямската цивилизация. Трябва да създадат образован елит, който може да води мюсюлманския свят успешно в новото хилядолетие. Мухаммад, пазарната икономика и модерността могат да се съчетаят много добре.
За разлика от много мюсюлмански политици от нашето съвремие Мухаммад не е бил реакционер. За разлика от тях той не е искал да се върне 1400 години назад. Бил е дързък, напредничав егалитаристки революционер, който е имал смелостта да прекачи границите на традицията. Неговият ислям не е бил религия на статиката и регреса, а на обновлението и новите начинания. Дори и малка част от динамизма на този велик реформатор ще помогне много на мюсюлманския свят - свят, който поне частично е потопен във фатализъм и самосъжаление. Мухаммад пламенно се е борил за социална промяна. Той защитавал бедните и слабите и – за раздразнение на много от последователите му мъже - за сериозно подобряване на правата на жените, които в предислямските времена в почти всички култури всъщност въобще не са имали права. Мъже, които потискат жените, не могат да твърдят, че имат подкрепата на Мухаммад или Корана. Мухаммад е бил като еврейските си предци Авраам, Мойсей и цар Соломон, които според Библията имали хиляди жени и наложници, женен за няколко жени, една от които била еврейка, а друга християнка. И двете останали верни на религията си. Мухаммад предупредил последователите си: „Който навреди на евреин или християнин, ще се изправи пред мен в Съдния ден.” Мухаммад не е бил нито фанатик, нито екстремист. Искал да разкаже на арабите - политеисти по негово време, за Бога на евреите и християните в автентична, чиста форма. Коранът е отчасти великолепен преразказ на основните послания на Библията: „А преди него бе Писанието на Муса – водител и милост: А този [Коран] е потвърждаващата книга на арабски език...” (сура 6:12). За мюсюлманите Коранът е „Най-новият завет”. След капитулацията на Мека през 628 г. Мухаммад влязъл в Каабата и унищожил всички езически символи - също както Исус изчисти храма - но от уважение пощадил статуята на Исус и Дева Мария. За него и двете били чисти и неоскверними. Мухаммад многократно разгласявал, че Исус ще се издигне отново преди Съдния ден: „Колко щастливи ще бъдете, когато синът на Мария се яви над вас.” Исус и Мария са описани в Корана с голяма любов като „знамение за световете” (сура 21:91).
Коранът също третира всички велики еврейски пророци, особено Мойсей, като пророци. „Мюсюлманин, който не вярва в предшествениците на Мухаммад, Мойсей и Исус, не е мюсюлманин” (Махмуд Закзук).
Днешният тероризъм е абсурдно изо- пачаване на ученията на Мухаммад. Това е престъпление срещу исляма. Ислям означава отдване на Бог и мира. Мюсюлманският свят може да не позволи неговата велика и горда религия с дух на хуманност и справедливост да бъде опетнен от вилнеещите, изпълнени с омраза терористи. Никой не е причинявал по-голяма вреда на позицията на исляма в хода на неговата история, която обхваща почти четиринадесет века, от терористите, които се преструват, че са мюсюлмани. Мюсюлманският свят трябва да свали религиозната маска от лицето на терористите. Трябва да смаже идолите на тероризма точно както Мухаммад смазал идолите на предислямската епоха.
9. Нищо не поощрява тероризма повече от „войната на насилие” на Запада. Мю-сюлманските страни трябва да решат проблемите си с радикалния ислям сами.
Трябва да свалим маската на войните насилници на Запада. Насилническите войни са не само най-неморалният, но са и най-малко интелигентният начин да се воюва с тероризма. Тероризмът под маската на исляма е идеология, идеологиите не могат да бъдат застреляни. Трябва да бъдат подкопани основите им, за да бъдат опровергани. В началото на 2001 г. радикалният ислям по света беше притиснат в ъгъла. Мечтата за решаването на иранските, афганистанските или суданските политически системи чрез процеса на радикална ислямизация се беше превърнала в кошмар. Мюсюлманите достигнаха до горчивата истина, че твърдата линия на моллите превърна страните им в зловещи (рели-гиозно-) полицейски държави.
По време на бързата война на Щатите афганистанският народ демонстративно остави талибаните на съдбата – необичайно събитие в историята на Афганистан. В светлината на този очевиден провал на радикалния ислям нападенията на „Ал Кайда“ над Ню Йорк и Вашингтон не бяха просто акт на отмъщение, но и опит да си възвърнат високата основа. Чрез такава сатанински дръзка постъпка и последвалото медийно зрелище радикалният ислям искаше да спечели отново съчувствието на масите. Те искаха да провокират Америка да преиграе, което на свой ред щеше да даде нов тласък на радикалния ислямизъм.
Стратегията действаше безпогрешно. Безбройните бомби, които валяха по главите на афганистанските граждани, които бяха отегчени от талибаните, възкресиха победения радикален ислямизъм и му помогнаха да се изправи на крака. Афганците със сигурност искаха да се отърват от талибаните и „Ал Кайда“ - и двете групировки бяха създадени от тайните служби на САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан. Но те не разбраха защо хиляди афгански мирни граждани трябваше да бъдат бомбардирани до смърт, за да се постигне целта.
Нито един от терористите, които атакуваха Световния търговски център, не беше от Афганистан или Ирак. Те дойдоха от Германия, Саудитска Арабия и Египет. За да се неутрализира техният саудитско-арабски идеологически лидер Осама бин Ладен в неговото убежище в планините Хиндукуш, трябваше да се възприемат по-интелигентни методи от бомбардировките и окупацията на Кабул. Така че радикалните ислямисти още веднъж имаха причина да нададат боен вик по света срещу чуждите нашественици и срещу техните авторитарни прозападни пра вителства - точно както бяха направили през 1979 г., когато Съветите нахлуха. Изборните победи на Ахмадинджад и „Хамас“, възходът на радикалния ислямизъм в някога светски Ирак и съживяването на талибаните в Афганистан има много общо с бруталността и глупостта на насилствените войни. Радикалните сили на Запад и в мюсюлманския свят се бяха пришпорили взаимно. Бин Ладен и Ахмадинеджад осигуриха на Джордж У. Буш най-хубавите му модни фрази и обратно.
Трябва да прекъснем тази фатална реципрочност колкото е възможно по-бързо. Западът няма правото да предприема военни действия по целия свят срещу радикалните ислямистки движения или срещу ляворадикалните или дяснорадикалните организации. Той няма правото да превръща света в кърваво и хаотично бойно поле, за да налага своето виждане за световен ред.
Западните войски нямат работа да себият в Ирак, Афганистан или Сомалия. М ю с ю л м а н с к и т е страни трябва сами да решат проблемите си с радикалния ислямизъм. Дори където радикалният ислямизъм дегенерира в тероризъм, да се борят с него основна задача на националните сили. Само в крайни и изключителни случаи и с безпристрастната на Съвета за сигурност на Обединените нации трябва силите за международни задачи да оказват подкрепа. Пораженията, които такива интервенции нанасят, са много по-големи от ползата, дори когато мотивите са искрени и хуманни. Не е достатъчно да искаме да правим добро, трябва на практика да правим добро.
Войната срещу тероризма няма да бъде спечелена с военни средства нито в Хиндукуш, нито в Багдад. Ще бъде спечелена в сърцата и умовете на милиард и 400 милиона мюсюлмани по света, които живеят на изток и на запад, на север и на юг и които наблюдават политиката на Запада много внимателно. Тероризмът расте с всяко убито от западна бомба мюсюлманско дете.
С всеки изминал ден потъваме все по-дълбоко в тресавището на собствената си политика. Преди всичко това е въздушна война, която нещастно се провали като средство за борба с тероризма. Въпреки продължителните въздушни бомбардировки Бин Ладен успя да избяга от Тора Бора, защото около пещерите, в които се смяташе, че се крие, имаше повече журналисти, отколкото американски войници. Приблизително по същото време талибанският лидер молла Омар успя да премине през крехките редици на американските сили на мотоциклет. Тора Бора е гротесков символ на глупостта на антитерористичния кръстоносен поход. Дори и Сервантес, създателят на Дон Кихот, не е можел да мечтае за по-странен шутовски финал.
10. Това, от което сега има нужда, е изкуството на държавничеството, а не изкуството на войната - в иранския, иракския и палестинския конфликт.
Почти детинският отказ на американския президент да говори директно с политиците, които не харесва, позиция, която поддържаше с години - като Арафат, Асад, Саддам или Ахмадинеджад - заедно с решението, взето след консултация с Бога, да развие стратегия как да ги прогони с бомби от постовете им, са две от най-абсурдните и своенравни решения на нашето време.
„Държавник, който се стреми да поощрява мира, трябва да говори с държавника от вражеския лагер” (Хелмут Шмид, бивш германски канцлер). Решаването на конфликта Изток- Запад в следвоенните години беше възможно единствено защото Роналд Рейгън никога не се погнуси да се срещне с управниците на това, което наричаше „империя на злото”. Просто не е вярно, че в иранския конфликт съществува освен стратегията за налагането на все по-тежки санкции само „катастрофалната алтернатива” на „иранската бомба или бомбардирането на Иран” (Никола Саркози).
Реалната алтернатива на остракизма и демонизацията на една велика нация като Иран е нейната повторна интеграция в обществото на нациите - с еднакви права и задължения както всеки друг член. Основната причина Иран да бъде проблем за Запада е, че чрез маргинализирането и прекъсването на връзките – за да го накаже за това, че отстрани прозападния шах и режима му – Западът загуби каквото и да било влияние, което може би е оказвал върху процеса на взимане на политически решения вътре в Иран. Това развитие не е необратимо.
Една мъдра поговорка гласи: „Ако не можеш да победиш врага си, прегърни го.” Мнозинството от иранците са прозападно настроени. Те очакват от Запада и му възлагат надеждите си. Но не възлагат надеждите си на западните бомби, които още веднъж ще убият предимно невинни, или пък на нахлуване на западни войници. А на „нахлуване” на западни бизнесмени и туристи.
Дори Ширин Ебади, виден критик на иранския режим и лауреат на Нобелова награда за мир, страстно се противопоставя на всякакво подобно военно действие от страна на САЩ, защото то ще „осуети реално всички усилия, които иранците са положили, за да поощрят демокрацията през последните години”. Сложните проблеми, пред които е изправен Западът, могат да бъдат решени само с политически средства. Най-добрият начин да бъдат разрешени ще бъде чрез дългосрочна конференция за целия район по модела на предшественика на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) КССЕ (Комитет за сигурност и сътрудничество в Европа). Освен Съвета за сигурност на ООН всички основни играчи трябва да бъдат представени, включително Сирия и Иран, демократично избраните представители на Палестина и ръководството на легитимната иранска съпротива. Решения на иранския конфликт ще се намерят, ако САЩ водят преговори - както направиха по време на Виетнамската война с лидерите на съпротивата, макар и, разбира се, не с „Ал Кайда“. Лидерите на националистите, баасистите и умерената ислямистка съпротива са изцяло подготвени да вземат участие в такива разговори.
Точно както при конфликта Изток-Запад от 80-те години на миналия век всестранните и тежки, но коректни преговори сега предлагат истинска алтернатива на безотговорните войни и на точно толкова безотговорната пасивност. Всички страни биха спечелили от такъв подход, както се оказа с процеса на ОССЕ. След две години на трудни преговори той донесе свобода, човешки права, демокрация и нарастващо благоденствие в Източна Европа. Процесът на КССЕ донесе на Европа цялостна стабилност, свобода и разоръжаване. „Смъртните врагове станаха приятели - без да бъде произведен и един изстрел.” (Ханс-Дитрих Геншер). Това трябва да бъде целта на една „КССЕ за Близкия изток”. Може би един ден ще има обща икономическа зона или дори повече, може би районът ще се обедини? Кой преди 60 години е мислил, че някога ще има обединена Европа? Политиката изисква предвидливост и това важи и за Близкия изток.
Коя мюсюлманска страна би могла да се надява да атакува Запада или Израел дори и с далечна перспектива за успех, ако притежаваше ядрената и стандартната възможност за ответен удар на САЩ и Израел. Дори Иран да имаше ядрени оръжия, а това със сигурност нямаше да бъде желаното състояние на нещата, все още щяха да важат основните принципи на ядрената стратегия: „Който стреля първи, умира втори“. Който напада САЩ или Израел с ядрена бомба, може веднага да се самовзриви.
Относно количествата САЩ имат ядрено оръжие да убият 20 милиарда души. Това оз-начава, че може да направи на пепел всичките 70 милиона иранци над триста пъти. Иран знае това – дори и самонадеяният му президент го знае. Неговият бюджет за отбрана е само една стотна от този на САЩ. За разлика от основните западни сили Иран не е нападал друга държава 150 години, въпреки че е нападан няколко пъти – и с помощта на Запада.
400 хиляди иранци са жестоко осакатени и ранени във войната с Ирак, сред тях 50 хиляди са жертви на химическо оръжие. Ние сме отчасти отговорни за техните страдания. Иранският проблем може да бъде решен. Американските лидери трябва най-накрая да променят поведението си и да седнат на масата за преговорите с иранските лидери за двустранни разговори на най-високо ниво или разговори в рамките на КССЕ за Близкия изток. Те трябва да предложат на Иран значителни гаранции за сигурност, както направиха в случая със Северна Корея и впоследствие с Либия, в замяна на съществени отстъпки относно ядрената им програма и потвърдено обещание да не се месят по никакъв начин във вътрешните работи на Ирак.
Но не само предполагаемите ядрени планове на Иран, а и съвсем истинските ядрени оръжия на днешните ядрени сили трябва да бъдат изхвърлени на бунището на историята. Всички ядрени оръжия, включително и тези на САЩ, са, както заяви през 1986 г. политическият ястреб Роналд Рейгън, „абсолютно нерационални, абсолютно нехуманни, негодни за нищо друго освен за убиване, опустошителни за живота на земята и цивилизацията”.
През 2007 г. дори Хенри Кисинджър изрази гласно подкрепата си за такава „дръзка позиция за свят без ядрени оръжия”. Споразумението за неразпространение на ядрените оръжия недвусмислено призовава за пълно ядрено разоръжаване. Сегашните ядрени сили саследователно в постоянно нарушение на споразумението. Примирението не представлява най-голямата опасност за нашето време, а патриотичните западни стратези в кресла, които упорито се придържат към собствените си ограничени гледища за света и към яловия си расизъм и които позволяват на света да влезе в същия безразсъден цикъл на насилие и контранасилие, което доведе до Първата световна война. Държавничество вместо военщина; бдителни, търпеливи и упорити преговори - това е подходящата стратегия спрямо мюсюлманския свят, както беше при конфликта Изток-Запад.
В справедлив световен ред тероризмът няма да намери подкрепа и няма да процъфтява. С две думи, трябва да проявим както строгост, така и справедливост. Строгост по отношение на тероризма и справедливост към мюсюлманския свят. Целта трябва да бъде световен ред, който всички държави могат да приемат като справедлив; свят, в който вече няма дискриминация спрямо мюсюлманите на Запад и спрямо евреите и християните в мюсюлманския свят; свят, който не осъществява всеобща демонизация на религии и култури; световен ред, който официално забранява оръжията за масово унищожение на Запада и прекратява работата на неговата машина за лъжи. Свят, в който САЩ отново са символ на мир и свобода вместо на война и потисничество. Свят, в който всеки вижда гредата в собственото си око, а не сламката в окото на ближния си.
http://mesbg.org/spisanie/br5_2009.pdf
Д-р Юрген Тоденхьофер (67) е бил висш служител в голяма европейска медийна група повече от 20 години. Преди това 18 години е бил член на германския парламент и говорител на ХДС/ ХСС (Християндемократически съюз/Християнсоциален съюз) по развитието и контрола на оръжия. Написал е два бестселъра за войните в Афганистан и Ирак. Със средствата от тях основава дом за деца в Афганистан и построява детска клиника в Конго. С хонорарите от новата книга Тоденхьофер ще финансира медицинска помощ за иракски деца бежанци и проект за израелско-палестинско помиряване в Близкия изток.
Сблъсък на цивилизациите? Корективът на Юрген Тоденхьофер
В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й – Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси. Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски. В миналия брой списание „Изток Запад” публикува първите два тезиса от „коректива на Тоденхьофер”. Поради читателския интерес в този брой публикуваме останалите осем тезиса, като отново изразяваме надеждата, че и у нас може да се намери издателство, което да публикува книгата.
3. Терористите с ислямска маска са убийци. Същото важи за водачите, дегизирани като християни, които водят агресивни войни в разрез с международното право.
Атаките, предприемани от средата на 90-те от арабските терористи срещу западни учреждения, от тяхна гледна точка са отговор на непрестанните „организирани грабежи и убийства” от страна на Запада. Нападенията, включително тези срещу Световния търговски център, убиха повече от пет хиляди мирни западни граждани. Тези нападения бяха напълно неприемливи от морална гледна точка. Целта никога не оправдава средствата. Ето защо атаките срещу Световния търговски център бяха осъдени от всички мюсюлмански правителства, от Сирия и Иран, бяха осъдени дори от „Хизбула“ и „Хамас“. В много мюсюлмански страни смутени хора поднасяха цветя пред американските посолства. Терористите, които убиха невинни хора, не са борци за свобода или борци на съпротивата, святи воини или мъченици. Те са убийци. Но не са ли онези, които ръководят нелегалните агресивни войни, също терористи и убийци, дори убийци на собствените си войници. Ако говорим за петте хиляди убити западни граждани от „Ал Кайда“, не трябва ли да говорим за стотиците хиляди иракски мирни граждани, които нелегалната война на Джордж У. Буш уби?
Не важат ли законовите „аршини”, с които мерим Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, за лидерите на западните правителства? Защо западният елит дори не се осмелява да попита дали Джордж У. Буш и Тони Блеър не трябва да бъдат изправени пред международния наказателен съд заради войната в Ирак, която се основава на лъжи? По мнение на Нюрнбергския трибунал за военните престъпления „да започваш агресивна война е не само международно престъпление, това е най-голямо международно престъпление, различаващо се от другите военни престъпления по това, че съдържа в себе си натрупаното зло на всички военни престъпления”.
Главният американски прокурор Робърт Х. Джаксън заяви: „Не бива да забравяме, че критерият, по който съдим тези подсъдими днес, представлява критерият, по който историята ще ни съди утре.” „Войните на агресията са тероризмът на богатите”, както казва Питър Устинов. За едно иракско дете няма значение дали ще бъде разкъсано от „ислямски” атентатор самоубиец или от „християнска” бомба. За това дете Джордж У. Буш и Тони Блеър са каквито са повечето терористи като Бин Ладен за нас.
Големият брой цивилни жертви на военните операции често е извиняван с аргумента, че „съпътстващите жертви” не са умишлени. Това не е вярно поне по отношение на въздушните атаки, защото смъртта на мирните граждани почти винаги се приема мълчаливо в такива случаи. Но в развитите законодателни системи „мълчаливото приемане” означава „намерение“. Още повече че бомбардировката от въздуха рядко е ефективна. Операциите на специалните сили по суша обикновено могат да постигнат много повече. Но тогава човек трябва да приеме повече неизбежна смърт в редиците си. А това може да струва гласове. Така че вместо това предпочита да пуска касетъчни бомби и мълчаливо да приема смъртта на мирни граждани. Пускането на касетъчни бомби от безопасната пилотска кабина е най-страхливата форма на тероризъм от страна на силните. Митът за достойната война е най-голямата лъжа на човечеството. Dulce bellum inexpertis – „Войната е сладка за онези, които не са я преживявали“ (Еразъм Ротердамски). Въоръжената съпротива срещу войни и окупация, които са незаконни според международното право, е легитимна единствено ако се провежда в съответствие с хуманитарното право, което се прилага при въоръжени конфликти. Самоубийствените атаки срещу мирни граждани, които имат различни религии, такива, каквито виждаме всеки ден в Ирак и другаде, са терористични актове. Те нямат нищо общо със законната съпротива. Най-зрелищните нападения над мирни граждани в Ирак обаче в по-голямата си част са предизвикани извън страната. Според изявлението, направено на 11 юли 2007 г. от говорителя на многонационалните сили в Ирак генерал Кевин Бъргнър, между 80-90% от атентаторите самоубийци идват от чужбина.
Човек трябва да прави ясна разлика между този почти изцяло чужд тероризъм, насочен срещу мирните граждани, и законната мултирелиозна иракска съпротива срещу чуждата окупация. Това е изконно ненарушимо право на всички народи. Голяма част от мнозинството иракчани подкрепят движението на съпротивата, което категорично отхвърля нападенията срещу мирни граждани. Съпротивата включва не само мюсюлмани сунити и шиити, но и християни. Броят на бойците християни в съпротивата в Ирак е по-голям от броя на бойците на „Ал Кайда“. В мултирелигиозната съпротива в Ирак се бият и много жени. Това наистина ли е изненадващо? Какво бихме направили, ако по нашите улици имаше вражески танкове? Само онези религиозни бойци, които са на нашата страна, ли са „борци за свобода”? А останалите „терористи” ли са?
Иракчаните доста отдавна загубиха медийната война. Все още всеки ден се извършват поне 100 военни операции от окупационните сили срещу мирното иракско население и приблизително същият брой нападения се провежда от съпротивата срещу окупационните сили и съюзниците им. Дневната равносметка на самоубийствените нападения срещу цивилни е най-много две или три. Все пак телевизионните емисии показват почти изключително само картина на такива терористични самоубийствени атаки, които се извършват от чужденци, сякаш са типични за борбата на ирак-чаните срещу САЩ. Следователно те внушават напълно изкривена картина за ситуацията в Ирак. Ние дори не виждаме истинското лице на тази война. Пентагонът има монопол над информацията в окупиран Ирак и използва това в пълна степен.
Разбира се, ненасилствената съпротива в духа на Махатма Ганди или Мартин Лутър Кинг е за предпочитане пред насилствената съпротива дори когато е законна. В религиозната война между градовете държави Мека и Медина най-впечатляващата победа на Мухаммад идва, когато за изненада на враговете му в Мека той и последователите му се събрали невъоръжени извън портите на Мека и поискали достъп до светите места. Пасивната съпротива, родена от силата на вярата, би направила иракската съпротива по-надеждна. Но през вековете не показвахме ли ние на света, че само бруталната сила гарантира успех?
4. Мюсюлманите са били и са толерантни поне колкото евреите и християните. Те имат голям принос към западната цивилизация.
Мюсюлманите не са тези, които са змислили „свещената война” и са се присъединили към кръстоносните походи под ризоваващия за нападение вик Deus lo vult („Бог го желае“) (Урбан II) и с течение на времето са избили повече от милион мюсюлмани и евреи. Не са мюсюлманите тези, които са газели „в кръв до глезена” в Ерусалим, преди да „ликуват и плачат от прилив на щастие... дошли да се поклонят и да отдадат благодарност на Божия гроб на нашия спасител Исус”, както пише един съвременник. Ислямът никога не е свързвал думата „свят” с война. Джихад означава „усилие, борба по пътищата на Бога” (Ханс Кюнг), усилие, което може да включва отбранителна война. Никъде в Корана джихад не означава „свещена война”. Войните никога не са „свещени”, само мирът е свят.
„Свещената война” за нещастие е идея от Стария завет (виж Еремия 51:27). Мюсюлманите не са били тези, които са изклали 50 милиона души в името на колонизацията на Африка и Азия. Мюсюлманите не се тези, които предизвикват Първата и Втората световна война, в които загиват почти 70 милиона души. И не мюсюлманите, а ние, германците, сме онези, които позорно са избили шест милиона евреи - съграждани, приятели и съседи - в една индустриално организирана издънка на цивилизацията. Никоя друга култура не е била толкова жестока и кървава през последните векове като западната цивилизация. Кога така наречените „християнски” политици са уважавали християнството, тази чудна религия на любовта?
Никой не може да отрече, че териториалната експанзия на мюсюлманските династии между VII и XVII век като тази на европейските сили през същия период е била извършена предимно с меч. И от мюсюлманска страна е имало непростими кланета. Мюсюлманските завоеватели обаче като правило не са се опитвали да насилват християните и евреите да приемат исляма, да ги изгонят или унищожат.
Когато Саладин отвоювал Ерусалим през 1187 г. след тежка битка, той поставил условие да не се изисква отмъщение и освободил християните в замяна на откуп, но го отменил за бедните християни. Толерантността към християните и евреите е била законът и гордостта на мюсюлманската цивилизация. Цели народи са останали християнски или еврейски под мюсюлманско управление. Докато християнската Инквизиция изгаряла онези, които изповядвали различни вярвания.
Когато мюсюлманският генерал Тарик ибн Зияд акостирал на Иберийския полуостров през 711 г., започва период на културен и научен разцвет, който ще продължи повече от седем века и ще има огромен принос за западната цивилизация. В повечето съвременни държави в Европа съвместното съществуване на мюсюлмани, евреи и християни жъне нечуван успех. Евреите се справят много по-добре под мюсюлманска, отколкото под „християнска” хегемония. Едва когато „християнският” крал Фердинанд Арагонски завършил Реконкистата през 1492 г., като превзел Гренада, последния мюсюлмански бастион в Испания, започнали безмилостните гонения срещу евреите. Стотици хиляди евреи били принудени да напуснат страната. Векове наред евреите били уважавани, заемали висши постове, живеели в хармония с мюсюлманските си съвременници. Повечето избягали в мюсюлмански страни в района на Средиземноморието. Съвместното съжителство на християни, евреи и мюсюлмани в мюсюлманските страни било нарушено едва с напредването на колониализма и национализма през XIX и XX век. Арменската трагедия в Турция е резултат на националистическа, а не на религиозна нето-
лерантност.
Мюсюлманите в просветената андалуска ера не само спасили за нас потъналите съкровища на гръцката и римската култура и цивилизация, те също създали нови науки. Първи развили експерименталната оптика, изобретили компаса, открили орбитите на планетите и съдбоносни елементи от модерната медицина и фармация. Дори и да не ни се вярва, живеем в култура, която е формирана от юдаизма, християнството и исляма.
5. Любовта към Бога и любовта към ближния са основни заповеди не само в Библията, но и в Корана.
Едно сравнение на текстовете показва, че Коранът е поне толкова толерантен, колкото Старият и Новият завет. Бог и неговите пророци понякога изразяват себе си с много войнствен тон и в трите писания. В Стария завет, книгата Числа 31:7, 15, 17, е написано: „И те се биха с Мадиам, както Господ заповяда на Мойсей, и убиха всичко от мъжки пол.... Мойсей им каза: Живи ли оставихте всичките жени?... Затова убийте сега всяко дете от мъжки пол и всяка жена, която е познала мъж в мъжко легло.”1 В Новия завет Исус е цитиран в Матей 10:34 да казва: „Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.” В своите „Разговори около масата” с мощно красноречие протестантът Мартин Лутер казва: „Един човек може да унищожи еретиците. Докато те умират на кладата, верните трябва да унищожат злото от корена и да си измият ръцете с кръвта на епископите и папата.”
Сура 4:89 от Корана е не по-малко жестока: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са (...). И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах. А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите (...).”2
Екстремистите и проповедниците на омраза на Изток и Запад почти винаги пренебрегват историческия контекст на тези откъси. Мойсей, Исус и Мухаммад не са родени в исторически вакуум, а във враждуващ свят. На пръв поглед Старият завет, особено в историческите си откъси, може би изглежда най-кървавата от трите свещени книги - много по-кървава от Корана. Но всеки, който е учил Стария завет, знае, че неговата основна u1079 çаповед освен заповедите да обичаме Бог и справедливостта е: „...да обичаш ближния си както себе си.” (Левит 19:18). И за християните любовта към ближния и справедливостта са най-важните заповеди след любовта към Бога (Матей 5:6, 5:10). Коранът казва на мюсюлманина да прави добрина „и към (...) близкия съсед, и към далечния съсед” (сура 4:36). Ислямът също потвърждава „Десетте заповеди”, включително забраната да се убива, с единственото изключение на заповедта да се спазва съботата, тъй като според ислямската представа Бог няма нужда от почивен ден, след като е създал света. Коранът призовава за „повече хуманност и повече справедливост” (Ханс Кюнг). Основният проблем със западния дебат около Корана е, че всеки говори за него, но едва ли някой го е чел. Враждебните откъси в Корана са в контекста на „религиозните войни през периода между Мека и Медина и следователно се отнасят само за хората от Мека и Медина от периода”, както египетският министър по религиозните въпроси Махмуд Закзук правилно изтъкна.
1 Всички цитати от Библията са взети от на Библията на Константин Фотинов, Петко Славейков и Хритодул Сичан-Николов от оригиналните текстове на издателство „Верен”, 2001
2 Всички цитати от Корана са взети от превода на Свещения Коран на Цветан Теофанов, 1997
В сура 29:46 е написано: „Нашият Бог и вашият Бог е един и същ”, въпреки че Бог е наречен Йехова на еврейски и Аллах на арабски и от арабските християни. Не е ли възмутително богохулство, когато евреи, християни или мюсюлмани злоупотребяват с Библията и Корана като оръжие, за да подчертаят особеното си гледище за този един Бог? Тероризмът никога не е религиозен. Да бъдеш терорист значи да възприемеш методите на дявола, никой терорист не се позовава на Бога. Няма „ислямски” тероризъм, точно както тероризмът на ИРА в Северна Ирландия никога не е бил „християнски” или „католически”. Просто има тероризъм , който носи ислямска маска, и той не води в рая, а в ада, както войните на насилие, които носят християнска или демократична маска. Твърдението, че насилието е преди всичко религиозен проблем, е мит на атеистите. Хората са извършвали убийства, преди да е съществувала религията, и са продължили да го правят оттогава насам. Масовите убийства на националсоциалистите и на съветските и китайските комунисти са най-тъжното доказателство, че човек е най-жестокото същество - със или без религията. Шокиращото очарование на съвременния тероризъм е основано на два вида безсрамие: безсрамието на някои западни политици, които продължават да проливат мюсюлманска кръв в съотношение 10:1, и безсрамието, с което тези, които ръководят този тероризъм, изкривяват Корана и се опитват да накарат младите мюсюлмани да повярват, че всичко, което трябва да направят, за да станат ислямски мъченици, е да се взривят като самоубийци атентатори.
6. Западните политики спрямо мюсюлманския свят страдат от шокиращо невежество дори за най-прости факти.
Една от любимите фрази на стратезите отбара е: „Който настоява за правото да чува зова на ходжата в нашите градове, трябва също да настоява и за правото да чува църковните камбани в Техеран.” Реалността обаче е, че в Техеран камбаните звънят в 34 църкви и че христианските деца получават обучение по собствената си религия. В Техеран има седем синагоги и около 4 хиляди еврейски деца ходят в еврейско училище. Има шестима кашер месари и два кашер ресторанта и еврейска болница, на които известният смутител на реда Махмуд Ахмадинеджад наскоро е дарил пари. Двайсет и петте хиляди евреи имат конституционно право на един представител в парламента, също и християните. През 1979 г., скоро след революцията, аятолах Хомейни дори издаде фетва, постановяваща, че евреите трябва да бъдат защитавани. Думите му бяха изрисувани на стените на много ирански синагоги. „Уважаваме религиозните малцинства. Те са част от нашия народ. Ислямът не одобрява тяхното потисничество.”
Отношенията между евреи и персийци са били добри от древни времена. Именно персийският цар Кир Велики през 538 г. пр.Хр. освободил евреите от вавилонския плен. Библията го нарича „обичан пастир и помазан от Бога”. Вярно е, че като защитени малцинства евреите и християните в Иран не се радват на същите политически права и задължения както мюсюлманите. Но ние наистина ли даваме на мюсюлманите в техния ежедневен живот в Европа същите права като на християните и евреите?
Дава ли наистина Израел на арабските си съграждани същите права в ежедневния живот като на неговите еврейски граждани? Ахмадинеджад е правил порочни „антиционистки” и антиизраелски твърдения. Но неговата агресивна гледна точка, изпълнена с политическа глупост и бедна на историческо разбиране, намира малко подкрепа сред иранския народ и дори му е спечелила укорите на иранското духовно лидерство. Този разобличен антиционизъм обаче не може да се сравнява с омразата на евреите или антисемитизма. Ортодоксалните евреи като обществото на Хасидик Сатмар също отхвърлят израелската държава „преди идването на Месията” и по този начин представят „антиционистка” позиция.
В Иран и други мюсюлмански страни никога не е имало истински антисемитизъм или преследване на евреите от държавата, както в Европа. По време на нацистката ера много европейски евреи бягали към свободата през Иран. Евреите в Иран сауважавани граждани. Както го обяснява директорът на еврейската болница в Техеран Циамак Морсатег: „Антисемитизмът не е ислямски феномен, а европейски.”
Това обаче не бива да бъде неправилно тълкувано като извинение за сериозните провокации на Ахмадинеджад. Като предизвиква много шум на външнополитическия фронт, той търси да отклони вниманието от своите политически провали на родна земя. През февруари 2007 г. консервативният ирански вестник „Джумхурия еслами“ („Ислямска република“) справедливо се оплака от негови „отблъскващ тон”, който „ненужно създава в международната общност впечатление за враждебност”, и го призова да се въздържа от „внасянето на смут и лозунгарство”. И моллите, които са отговорни за иранската потисническа система, са изключително непопулярни сред иранските младежи. Те гледат на тях като на останки от миналото и дразнещи пречки за прогреса. Революционният религиозен плам на късните 70- те и ранните 80-те отдавна угасна. Ерата на Ахмадинеджад и моллите приближава края си.
През осемте дълги години преди идването на власт на Ахмадинеджад Иран имаше за глава на правителството космополитен реформист – Мухаммад Хатами. Той беше за демокрация, човешки права и увеличаване на правата на жените. Но за голямо раздразнение на американското правителство той беше независим, а не негова марионетка. САЩ никога не му дадоха шанс. Липсата на успех на Хатами във външната и вътрешната политика беше една от главните причини много иранци - прореформисти от средната класа, да не гласуват през 2005 г., което доведе до изненадващата победа на Ахмадинеджад на изборите.
Самият Запад допринесе за идването на власт на този свадлив демагог. Все пак Иран с великата си древна цивилизация и очарователния си достоен народ заслужава по-космополитно и толерантно правителство, което уважава човешките права. Но не е ли вярно това и за много западни държави? Западното невежество относно мюсюлманския свят също е очевидно в много по-банални въпроси от иранския конфликт - например във възгледа, широко разпространен в Европа, че мюсюлманската забрадка означава боен вик или символ на потискането на жените”.
По този въпрос Америка е много по-толерантна. Американското министерство на правосъдието заяви, че очевидната нетърпимост в забраната на забрадките „е неамериканска и е морално жалка”. Германският седмичник Die Zeit шеговито коментира кръстоносния поход, който ще освободи Европа от забрадките: „Ако попитате пет мюсюлмански жени защо носят забрадка, ще получите пет различни отговора: Една покрива главата си заради Бога; друга, защото забрадката отива на модните й дрехи H&M; трета ще се окаже върла феминистка; четвърта се опира на традициите на родното си село; докато петата се противи на крайно светската си майка, която й е забранила да носи забрадка.” Разбира се, да насилваш някого да носи забрадка е неприемливо. Но не е ли точно толкова неприемливо да насилваш някого и да не я носи?
Споровете около брака насила, женското обрязване или убийството на честта също се водят с шокираща степен на невежество. Няма нищо в Корана или Хадисите на Мухаммад относно тези напълно неприемливи мисоджинистки практики. Те произлизат от предислямската патриархална езическа епоха. Някои от тези практики са на няколко хиляди години - отвратителното „фараонско” обрязване на жените например. Това брутално осакатяване се практикува не само в мюсюлмански страни като Египет и Судан, но и в предимно християнски страни като Етиопия и Кения. Жертвите са мюсюлмани, християни, еврейски изгнаници (фалаша), както и членове на други религии. Тъй наречените убийства на честта за нещастие се случват сред християни – например в християнски страни като Бразилия, Аржентина и Венецуела. Повечето мюсюлмански правителства правилно взимат законови мерки, за да се противопоставят на тези пагубни предислямски и неислямски обичаи и престъпления.
В някои мюсюлмански страни напредъкът на жените е стигнал много по-далеч в определени отношения, отколкото на Запад. В Египет 30% от всички професори са жени, в Германия стойността е само 10%. В Иран доста над 60% от студентите са жени, което тласна някои архиконсерватори да помислят за въвеждането на квота за мъже. В мюсюлманските страни има по-дълга традиция на жените - глави на правителства, отколкото на Запад. Все пак нужно е да се направи още много, ако жените искат да придобият пълни и равни права във всички мюсюлмански страни, особено в страните на нашите партньори Саудитска Арабия и Афганистан, но и в Иран.
Но това не е проблем на исляма. Това е политически проблем, който е свързан със старите патриархални социални структури. Фактът, че убежищата за малтретирани жени се пукат по шевовете на Запад, показва, че тук насилието срещу жените е сериозен социален проблем, който още не е разрешен. Трябва като цяло повече да се грижим за собствените си дела и да се самоизучаваме по-отблизо. До 1957 г. германецът е имал законното „право на директива” да решава дали жена му да отиде да работи.
До 1970 г. швейцарските мъже отказвали да дадат на жените си правото да гласуват - все пак и Старият, и Новият завет изискват подчинение на жената на волята на мъжа (виж Битие 3:16 и Коринтяни 14:34). Който иска да види края на омразата и нетолерантността, трябва преди всичко да преодолее собственото си невежество.
Всеки има правото на собствено мнение, но определено не и на собствени факти. Какво ни спира да отидем в Сирия или Иран и да формираме собствено мнение за този чужд и, както се твърди, опасен свят? Улиците на Дамаск и Техеран са много по-безопасни от улиците на Ню Йорк и Детройт. Според статистиката на ООН през 2006 г. процентът на убийствата в САЩ е бил 5,9 на 100 хиляди жители. В Иран процентът е бил 2,39, а в Сирия - 1,4. Повечето мюсюлмански страни са по-безопасни от Америка, дори и от Швейцария, където процентът е 2,94 на 100 хиляди жители.
Защо не започнем междукултурен диалог в нашата лична среда? Защо да не разширим студентските обменни програми между мюсюлмански и християнски страни или дори с Израел? Защо не се запознаем с някои творби на чудесната арабска литература или да прочетем прочутата басня за пръстена в „Мъдрият Натан”.
Един баща (Бог) завещава на всеки от тримата си синове, които обича поравно (юдаизъм, християнство и ислям), еднакви пръстени. Само един пръстен е истински; той има способността да направи притежателя си годен в очите на Бога и човечеството. Другите ва са точни копия. Братята викат съдия да установи кой от тях притежава оригинала. Съдията със Соломонова мъдрост обяснява, че притежателят на този пръстен е онзи, който спечели любовта на събратята си. За германския канцлер Ангела Меркел най-хубавият откъс в пиесата е, когато мюсюлманинът Саладин призовава евреина Натан: „Бъди мой приятел!” Не можем ли всички ние да се поучим от тази древна басня на сефарадските евреи /Еврейска подгрупа, наследник на евреите от Иберийския полуостров/ и мечтата за мирно съревнование сред религиите?
7. Западът трябва да се отнася с мюсюлманския свят толкова справедливо, колкото се отнася и с Израел. Мюсюлманите заслужават колкото евреите и християните.
Със смесица от самодоволство, невежество и омраза много хора от Запада считат исляма за жадна за кръв религия и мюсюлманите като потенциални терористи, които са враждебно настроени към демокрацията, жените, евреите и християните. Приятелят и духовен съветник на американския президент Джордж У. Буш Франк Греъм е наричал исляма „много зла и порочна религия”. Били Орайли, телевизионен идол на американските консерватори, казва: „Не можем да се намесваме в мюсюлманския свят от време на време. Това, което можем да направим, е да ги бомбардираме, докато ги прогоним.”
Американската телевизионна коментаторка Ан Коултър мисли: „Ние трябва да нахлуем в техните страни, да убием водачите им и да ги направим християни.” Тя допълва: „Може би можем да оставим настрана нашето национално продължително постединайсетосеп- темврийско състезание по целуване на мюсюлмански задници и да се захванем за работа: Да бомбардираме Сирия, докато я върнем в каменната ера, и после да разоръжим Иран.”
Списъкът с подобни изявления може да бъде допълван до безкрайност. Само си представете за момент, че Греъм, Орайли или Колтър са казали „юдаизъм” вместо „ислям” и „Израел” вместо „мюсюлмански страни”. Щеше да има буря от протести и съвсем спра-ведливо. Защо някой може да прави фашистки изказвания за мюсюлманите и тяхната религия, докато всякакви подобни коментари за християнството и евреите ще бъдат отхвърлени като напълно неприемливи, и то с право? Трябва да спрем тази демонизация на исляма и мюсюлманите. Не само е срамно, но и накърнява нашите интереси. Задълбочаващата се разлика между Изтока и Запада също застрашава сигурността на Израел. Най-сигурната дългосрочна гаранция за оцеляването на Израел и на неговите пет милиона евреи е не враждебността, а приятелството с 300 милиона непосредствени и по-отдалечени арабски съседи. За да го постигне, Западът, но и Израел трябва да допринесат значително. Еврейският народ не постигна моралната си висота заради военните си победи или заради впечатляващия брой на талантливите си членове. Той постигна моралната си неповторимост чрез набожност, мъдрост, хуманизъм и съзидателност, както и чрез дългата си смела и често умела борба за справедливост и срещу потисничеството. Разбираемо е, че след холокоста Израел се стремеше да осигури военната си сила и да защити законните си интереси с голяма мощ, дори свирепост. Но свирепостта без справедливост е стратегия, обречена на провал. Ако всичко, което продуктивната държава на Из- раел прави, е да унищожава, това ще унищожи и самата нея. Израел и целият западен свят трябва да инвестират поне толкова в справедливостта, колкото и в оръжията.
Отношението към палестинците е несъвместимо с моралната извисеност и неповторимост на еврейския народ. Това е единственото заключение, до което човек може да стигне, осо- бено ако е почитател на еврейската култура.
П а л е с т и н ц и т е също трябва да променят политиката си. Западът е прав да изисква от тях да прекратят насилието срещу Израел. Но не трябва ли и той също да прекрати насилието срещу палестинците? Според израелската организация за човешки права „Б’Целем“ през 2007 г. 13 израелци са били убити в израелско-палестинския конфликт, 384 палестинци са били убити от израелските сили за сигурност. Примирието между евреи и араби е точно толкова възможно, колкото се оказа, че е възможно примирието между французи и германци. Евреите и арабите имат повече общо в религиозно, културно и историческо отношение, отколкото повечето хора осъзнават това. Както израелският президент Шимон Перес обяснява, те „имат същите родители, Авраам и Мойсей“. От векове евреите и арабите са преследвани - и не само по време на кръстоносните походи и Реконкистата. Правителството на Виши във Франция например е прилагало същите расистки дискриминационни закони към евреите, които са били изпи- тани „успешно” върху алжирците (Оливие льо Кур Гранмезон). Ние, германците, имаме историческа отговорност към Израел и неговото право да съществува - в миналото, настоящето и бъдещето. Заради историята си и всичко, което е направил през хилядолетията, еврейският народ заслужава сигурен дом в Палестина. Но поради същата причина ние имаме и политическа отговорност към палестинците. Те плащат цената за вината, която Германия винаги ще носи заради холокоста.
Еврейският политолог Алфред Гросер е със сигурност прав, като казва: „Който иска да се отърве от Хитлер, трябва (също) да защитава палестинците.” Истинският урок от холокоста е, че никога не бива да стоим и да гледаме със скръстени ръце, когато хората са потискани, унижавани и правата им са отнемани. Тогава трябваше да застанем зад евреите, когато бяха слаби, а не само в наши дни, когато са силни и влиятелни. Закъснялата смелост е братът опортюнист на страха. Странно зрелище е да наблюдаваме определени западни политици да се борят дори по-решително и смело година след година срещу отминали несправедливости, докато остават непростимо мълчаливи спрямо настоящата несправедливост. Човек може да е виновен за това, че не е казал една дума. Предизвикателството на нашата епоха е да помогне да се излекуват раните на Близкия изток чрез гаранции за сигурност за Израел, на който Европа трябва да предостави солидна военна подкрепа, но също и чрез помощ да се създаде надеждна палестинска държава. Трябва да строим мостове, не стени.
Моделът на палестинската държава, който е подкрепян от Запада, признава правото на Израел да съществува в рамките на справедливи граници, противопоставя се на всички форми на тероризъм и наистина ще отбележи нов старт за Близкия изток и за отношенията между западния и мюсюлманския свят. Не можем да продължаваме по нашия сегашен път. „Войните на насилие” срещу мюсюлманските страни Афганистан и Иран вече струват $700 милиарда, което е повече, отколкото струваше Виетнамската война. Съединените щати харчат повече от $100 милиарда за войната в Ирак всяка година, но помалко от $5 милиарда за икономическо преустройство там. В контекста на тези стойности може ли някой сериозно да попита как би изглеждала успешната алтернатива на сегашната „антитерористична” политика. Трябва да обърнем съотношението. Трябва да се отнасяме с мюсюлманския свят точно толкова справедливо и великодушно, както с пълно основание се отнасяме с Израел. Трябва да лишим напълно международния тероризъм от всякакви аргументи в негова защита.
8. Мюсюлманите трябва да се борят за прогресивен и толерантен ислям като про- рока си Мухаммад. Трябва да свалят религиозната маска на тероризма.
Не само Западът, но и мюсюлманският свят има нужда да промени поведението си по фундаментален начин. Докато си възвръщат религиозната идентичност, скромните мюсюлмани трябва да покажат повече смелост в борбата за свобода и правото на закона; за политическа и икономическа система, която поощрява индивидуалния талант, вместо да го задушава; за пълни и равни права на мъжете и жените; за истинска свобода на вероизповеданието - за толерантен и прогресивен ислям.
Милионите мюсюлмани, живеещи на Запад, могат да изиграят важна роля в този процес. Умереното мнозинство от мюсюлмани трябва да интерпретира чудните послания на техния пророк Мухаммад за съвременния свят и да продължава социалните реформи, които той е рискувал живота си да започне. Трябва да изхвърлят зад борда предислямския баласт, който заплашва възраждането на ислямската цивилизация. Трябва да създадат образован елит, който може да води мюсюлманския свят успешно в новото хилядолетие. Мухаммад, пазарната икономика и модерността могат да се съчетаят много добре.
За разлика от много мюсюлмански политици от нашето съвремие Мухаммад не е бил реакционер. За разлика от тях той не е искал да се върне 1400 години назад. Бил е дързък, напредничав егалитаристки революционер, който е имал смелостта да прекачи границите на традицията. Неговият ислям не е бил религия на статиката и регреса, а на обновлението и новите начинания. Дори и малка част от динамизма на този велик реформатор ще помогне много на мюсюлманския свят - свят, който поне частично е потопен във фатализъм и самосъжаление. Мухаммад пламенно се е борил за социална промяна. Той защитавал бедните и слабите и – за раздразнение на много от последователите му мъже - за сериозно подобряване на правата на жените, които в предислямските времена в почти всички култури всъщност въобще не са имали права. Мъже, които потискат жените, не могат да твърдят, че имат подкрепата на Мухаммад или Корана. Мухаммад е бил като еврейските си предци Авраам, Мойсей и цар Соломон, които според Библията имали хиляди жени и наложници, женен за няколко жени, една от които била еврейка, а друга християнка. И двете останали верни на религията си. Мухаммад предупредил последователите си: „Който навреди на евреин или християнин, ще се изправи пред мен в Съдния ден.” Мухаммад не е бил нито фанатик, нито екстремист. Искал да разкаже на арабите - политеисти по негово време, за Бога на евреите и християните в автентична, чиста форма. Коранът е отчасти великолепен преразказ на основните послания на Библията: „А преди него бе Писанието на Муса – водител и милост: А този [Коран] е потвърждаващата книга на арабски език...” (сура 6:12). За мюсюлманите Коранът е „Най-новият завет”. След капитулацията на Мека през 628 г. Мухаммад влязъл в Каабата и унищожил всички езически символи - също както Исус изчисти храма - но от уважение пощадил статуята на Исус и Дева Мария. За него и двете били чисти и неоскверними. Мухаммад многократно разгласявал, че Исус ще се издигне отново преди Съдния ден: „Колко щастливи ще бъдете, когато синът на Мария се яви над вас.” Исус и Мария са описани в Корана с голяма любов като „знамение за световете” (сура 21:91).
Коранът също третира всички велики еврейски пророци, особено Мойсей, като пророци. „Мюсюлманин, който не вярва в предшествениците на Мухаммад, Мойсей и Исус, не е мюсюлманин” (Махмуд Закзук).
Днешният тероризъм е абсурдно изо- пачаване на ученията на Мухаммад. Това е престъпление срещу исляма. Ислям означава отдване на Бог и мира. Мюсюлманският свят може да не позволи неговата велика и горда религия с дух на хуманност и справедливост да бъде опетнен от вилнеещите, изпълнени с омраза терористи. Никой не е причинявал по-голяма вреда на позицията на исляма в хода на неговата история, която обхваща почти четиринадесет века, от терористите, които се преструват, че са мюсюлмани. Мюсюлманският свят трябва да свали религиозната маска от лицето на терористите. Трябва да смаже идолите на тероризма точно както Мухаммад смазал идолите на предислямската епоха.
9. Нищо не поощрява тероризма повече от „войната на насилие” на Запада. Мю-сюлманските страни трябва да решат проблемите си с радикалния ислям сами.
Трябва да свалим маската на войните насилници на Запада. Насилническите войни са не само най-неморалният, но са и най-малко интелигентният начин да се воюва с тероризма. Тероризмът под маската на исляма е идеология, идеологиите не могат да бъдат застреляни. Трябва да бъдат подкопани основите им, за да бъдат опровергани. В началото на 2001 г. радикалният ислям по света беше притиснат в ъгъла. Мечтата за решаването на иранските, афганистанските или суданските политически системи чрез процеса на радикална ислямизация се беше превърнала в кошмар. Мюсюлманите достигнаха до горчивата истина, че твърдата линия на моллите превърна страните им в зловещи (рели-гиозно-) полицейски държави.
По време на бързата война на Щатите афганистанският народ демонстративно остави талибаните на съдбата – необичайно събитие в историята на Афганистан. В светлината на този очевиден провал на радикалния ислям нападенията на „Ал Кайда“ над Ню Йорк и Вашингтон не бяха просто акт на отмъщение, но и опит да си възвърнат високата основа. Чрез такава сатанински дръзка постъпка и последвалото медийно зрелище радикалният ислям искаше да спечели отново съчувствието на масите. Те искаха да провокират Америка да преиграе, което на свой ред щеше да даде нов тласък на радикалния ислямизъм.
Стратегията действаше безпогрешно. Безбройните бомби, които валяха по главите на афганистанските граждани, които бяха отегчени от талибаните, възкресиха победения радикален ислямизъм и му помогнаха да се изправи на крака. Афганците със сигурност искаха да се отърват от талибаните и „Ал Кайда“ - и двете групировки бяха създадени от тайните служби на САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан. Но те не разбраха защо хиляди афгански мирни граждани трябваше да бъдат бомбардирани до смърт, за да се постигне целта.
Нито един от терористите, които атакуваха Световния търговски център, не беше от Афганистан или Ирак. Те дойдоха от Германия, Саудитска Арабия и Египет. За да се неутрализира техният саудитско-арабски идеологически лидер Осама бин Ладен в неговото убежище в планините Хиндукуш, трябваше да се възприемат по-интелигентни методи от бомбардировките и окупацията на Кабул. Така че радикалните ислямисти още веднъж имаха причина да нададат боен вик по света срещу чуждите нашественици и срещу техните авторитарни прозападни пра вителства - точно както бяха направили през 1979 г., когато Съветите нахлуха. Изборните победи на Ахмадинджад и „Хамас“, възходът на радикалния ислямизъм в някога светски Ирак и съживяването на талибаните в Афганистан има много общо с бруталността и глупостта на насилствените войни. Радикалните сили на Запад и в мюсюлманския свят се бяха пришпорили взаимно. Бин Ладен и Ахмадинеджад осигуриха на Джордж У. Буш най-хубавите му модни фрази и обратно.
Трябва да прекъснем тази фатална реципрочност колкото е възможно по-бързо. Западът няма правото да предприема военни действия по целия свят срещу радикалните ислямистки движения или срещу ляворадикалните или дяснорадикалните организации. Той няма правото да превръща света в кърваво и хаотично бойно поле, за да налага своето виждане за световен ред.
Западните войски нямат работа да себият в Ирак, Афганистан или Сомалия. М ю с ю л м а н с к и т е страни трябва сами да решат проблемите си с радикалния ислямизъм. Дори където радикалният ислямизъм дегенерира в тероризъм, да се борят с него основна задача на националните сили. Само в крайни и изключителни случаи и с безпристрастната на Съвета за сигурност на Обединените нации трябва силите за международни задачи да оказват подкрепа. Пораженията, които такива интервенции нанасят, са много по-големи от ползата, дори когато мотивите са искрени и хуманни. Не е достатъчно да искаме да правим добро, трябва на практика да правим добро.
Войната срещу тероризма няма да бъде спечелена с военни средства нито в Хиндукуш, нито в Багдад. Ще бъде спечелена в сърцата и умовете на милиард и 400 милиона мюсюлмани по света, които живеят на изток и на запад, на север и на юг и които наблюдават политиката на Запада много внимателно. Тероризмът расте с всяко убито от западна бомба мюсюлманско дете.
С всеки изминал ден потъваме все по-дълбоко в тресавището на собствената си политика. Преди всичко това е въздушна война, която нещастно се провали като средство за борба с тероризма. Въпреки продължителните въздушни бомбардировки Бин Ладен успя да избяга от Тора Бора, защото около пещерите, в които се смяташе, че се крие, имаше повече журналисти, отколкото американски войници. Приблизително по същото време талибанският лидер молла Омар успя да премине през крехките редици на американските сили на мотоциклет. Тора Бора е гротесков символ на глупостта на антитерористичния кръстоносен поход. Дори и Сервантес, създателят на Дон Кихот, не е можел да мечтае за по-странен шутовски финал.
10. Това, от което сега има нужда, е изкуството на държавничеството, а не изкуството на войната - в иранския, иракския и палестинския конфликт.
Почти детинският отказ на американския президент да говори директно с политиците, които не харесва, позиция, която поддържаше с години - като Арафат, Асад, Саддам или Ахмадинеджад - заедно с решението, взето след консултация с Бога, да развие стратегия как да ги прогони с бомби от постовете им, са две от най-абсурдните и своенравни решения на нашето време.
„Държавник, който се стреми да поощрява мира, трябва да говори с държавника от вражеския лагер” (Хелмут Шмид, бивш германски канцлер). Решаването на конфликта Изток- Запад в следвоенните години беше възможно единствено защото Роналд Рейгън никога не се погнуси да се срещне с управниците на това, което наричаше „империя на злото”. Просто не е вярно, че в иранския конфликт съществува освен стратегията за налагането на все по-тежки санкции само „катастрофалната алтернатива” на „иранската бомба или бомбардирането на Иран” (Никола Саркози).
Реалната алтернатива на остракизма и демонизацията на една велика нация като Иран е нейната повторна интеграция в обществото на нациите - с еднакви права и задължения както всеки друг член. Основната причина Иран да бъде проблем за Запада е, че чрез маргинализирането и прекъсването на връзките – за да го накаже за това, че отстрани прозападния шах и режима му – Западът загуби каквото и да било влияние, което може би е оказвал върху процеса на взимане на политически решения вътре в Иран. Това развитие не е необратимо.
Една мъдра поговорка гласи: „Ако не можеш да победиш врага си, прегърни го.” Мнозинството от иранците са прозападно настроени. Те очакват от Запада и му възлагат надеждите си. Но не възлагат надеждите си на западните бомби, които още веднъж ще убият предимно невинни, или пък на нахлуване на западни войници. А на „нахлуване” на западни бизнесмени и туристи.
Дори Ширин Ебади, виден критик на иранския режим и лауреат на Нобелова награда за мир, страстно се противопоставя на всякакво подобно военно действие от страна на САЩ, защото то ще „осуети реално всички усилия, които иранците са положили, за да поощрят демокрацията през последните години”. Сложните проблеми, пред които е изправен Западът, могат да бъдат решени само с политически средства. Най-добрият начин да бъдат разрешени ще бъде чрез дългосрочна конференция за целия район по модела на предшественика на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) КССЕ (Комитет за сигурност и сътрудничество в Европа). Освен Съвета за сигурност на ООН всички основни играчи трябва да бъдат представени, включително Сирия и Иран, демократично избраните представители на Палестина и ръководството на легитимната иранска съпротива. Решения на иранския конфликт ще се намерят, ако САЩ водят преговори - както направиха по време на Виетнамската война с лидерите на съпротивата, макар и, разбира се, не с „Ал Кайда“. Лидерите на националистите, баасистите и умерената ислямистка съпротива са изцяло подготвени да вземат участие в такива разговори.
Точно както при конфликта Изток-Запад от 80-те години на миналия век всестранните и тежки, но коректни преговори сега предлагат истинска алтернатива на безотговорните войни и на точно толкова безотговорната пасивност. Всички страни биха спечелили от такъв подход, както се оказа с процеса на ОССЕ. След две години на трудни преговори той донесе свобода, човешки права, демокрация и нарастващо благоденствие в Източна Европа. Процесът на КССЕ донесе на Европа цялостна стабилност, свобода и разоръжаване. „Смъртните врагове станаха приятели - без да бъде произведен и един изстрел.” (Ханс-Дитрих Геншер). Това трябва да бъде целта на една „КССЕ за Близкия изток”. Може би един ден ще има обща икономическа зона или дори повече, може би районът ще се обедини? Кой преди 60 години е мислил, че някога ще има обединена Европа? Политиката изисква предвидливост и това важи и за Близкия изток.
Коя мюсюлманска страна би могла да се надява да атакува Запада или Израел дори и с далечна перспектива за успех, ако притежаваше ядрената и стандартната възможност за ответен удар на САЩ и Израел. Дори Иран да имаше ядрени оръжия, а това със сигурност нямаше да бъде желаното състояние на нещата, все още щяха да важат основните принципи на ядрената стратегия: „Който стреля първи, умира втори“. Който напада САЩ или Израел с ядрена бомба, може веднага да се самовзриви.
Относно количествата САЩ имат ядрено оръжие да убият 20 милиарда души. Това оз-начава, че може да направи на пепел всичките 70 милиона иранци над триста пъти. Иран знае това – дори и самонадеяният му президент го знае. Неговият бюджет за отбрана е само една стотна от този на САЩ. За разлика от основните западни сили Иран не е нападал друга държава 150 години, въпреки че е нападан няколко пъти – и с помощта на Запада.
400 хиляди иранци са жестоко осакатени и ранени във войната с Ирак, сред тях 50 хиляди са жертви на химическо оръжие. Ние сме отчасти отговорни за техните страдания. Иранският проблем може да бъде решен. Американските лидери трябва най-накрая да променят поведението си и да седнат на масата за преговорите с иранските лидери за двустранни разговори на най-високо ниво или разговори в рамките на КССЕ за Близкия изток. Те трябва да предложат на Иран значителни гаранции за сигурност, както направиха в случая със Северна Корея и впоследствие с Либия, в замяна на съществени отстъпки относно ядрената им програма и потвърдено обещание да не се месят по никакъв начин във вътрешните работи на Ирак.
Но не само предполагаемите ядрени планове на Иран, а и съвсем истинските ядрени оръжия на днешните ядрени сили трябва да бъдат изхвърлени на бунището на историята. Всички ядрени оръжия, включително и тези на САЩ, са, както заяви през 1986 г. политическият ястреб Роналд Рейгън, „абсолютно нерационални, абсолютно нехуманни, негодни за нищо друго освен за убиване, опустошителни за живота на земята и цивилизацията”.
През 2007 г. дори Хенри Кисинджър изрази гласно подкрепата си за такава „дръзка позиция за свят без ядрени оръжия”. Споразумението за неразпространение на ядрените оръжия недвусмислено призовава за пълно ядрено разоръжаване. Сегашните ядрени сили саследователно в постоянно нарушение на споразумението. Примирението не представлява най-голямата опасност за нашето време, а патриотичните западни стратези в кресла, които упорито се придържат към собствените си ограничени гледища за света и към яловия си расизъм и които позволяват на света да влезе в същия безразсъден цикъл на насилие и контранасилие, което доведе до Първата световна война. Държавничество вместо военщина; бдителни, търпеливи и упорити преговори - това е подходящата стратегия спрямо мюсюлманския свят, както беше при конфликта Изток-Запад.
В справедлив световен ред тероризмът няма да намери подкрепа и няма да процъфтява. С две думи, трябва да проявим както строгост, така и справедливост. Строгост по отношение на тероризма и справедливост към мюсюлманския свят. Целта трябва да бъде световен ред, който всички държави могат да приемат като справедлив; свят, в който вече няма дискриминация спрямо мюсюлманите на Запад и спрямо евреите и християните в мюсюлманския свят; свят, който не осъществява всеобща демонизация на религии и култури; световен ред, който официално забранява оръжията за масово унищожение на Запада и прекратява работата на неговата машина за лъжи. Свят, в който САЩ отново са символ на мир и свобода вместо на война и потисничество. Свят, в който всеки вижда гредата в собственото си око, а не сламката в окото на ближния си.
8
АКТУАЛНИ ТЕМИ / Re:AKHIRAH AIRLINE
« -: 18 януари 2010, 09:10:41 »
Allah da e dovolen ot teb brat.
10
СУННА - ХАДИС / [ Бг Субтитри ] Mahsun Kirmizigul - Bizden degildir; Не е от нас
« -: 13 януари 2010, 19:21:59 »11
ДРУГИ / Re:Красотата на жената
« -: 12 януари 2010, 07:49:22 »Moже да ме нападнете с лоши думи, но ви е простено, защото съм още 'ученичка' в исляма.selyam aleikum sestra Melek . ne iskam da te plasha no kakto kazva sestra Sabeera.namerenieto da e samo zaradi Allah.tazi jena koyato skube vejditesi e prok1lnata ot Allah.za tova ne pravi pove4e tova.savetvam te kato tvoi brat.akone si znaela do sega nee problem.no ako prodaljish e problem.Allah da oprosti vsi4kini amin.Свикнала съм от доста време да си почиствам веждите.Не го смятам захарам.Не го правя, за да събирам погледи.Правя го за себе си, за да сечувствам добре в кожата си.Никога не съм се правила /по какъвто е да еначин/ хубава, за някой.Правя го единствено и само за себе си, за да сечувствам добре в кожата си. nezabravyai 4e vsi4ko koeto imash kojata si vsi4ko e blagodarenie na ALLAH. i4e mojeshe dab1desh primerno mn grozna ili bez krak ili r1ka Allah see smilil nad teb kato imash hubav vid i izglejdash dobre!4e nai ve4e si musulmanka a tova e naii golyamata milost.zashtoto znaesh kolko milardi nevernici ima i k1k1v she im b1de kraya!!! Allah znae nai dobre.
Аз лично съм изласнала така - грижейки се за себе си.Нямам възможност да нося забрадка, тъй като родителите ми са против /не са мисюлмани/.
Свикнала съм от доста време да си почиствам веждите.Не го смятам за харам.Не го правя, за да събирам погледи.Правя го за себе си, за да се чувствам добре в кожата си.Никога не съм се правила /по какъвто е да е начин/ хубава, за някой.Правя го единствено и само за себе си, за да се чувствам добре в кожата си.
Самата аз използвам грим, но много aлек, а като видя по улиците момичета и то мюсюлманки всички с 1 тон грим, с дрехи показващи кръста и пъпа им (НИКОГА не бих излезнала така) просто ми става лошо.Това вече е харам за мен.Пък и не показва себе уважение, а обратно.
Обличат се така, за да привличат колкото се може повече погледи.
12
АКТУАЛНИ ТЕМИ / ДО КАКВА СТЕПЕН ПРОЯВЯВАТ ТЪРПИМОСТ ТЕЗИ, КОИТО ПРОПОВЯДВАТ ТЪРПИМОСТ?
« -: 10 януари 2010, 12:29:53 »
реди известно време редица крайнодесни групи, обединени в Алианса „Да спрем ислямизацията на Европа” сеопитваха да проведат протести в Лондон, Копенхаген, търсейки начин дасложат край, както се изразяваха на „откритата и скрита експанзия наИсляма в Европа”. Независимо от това, че акциите не получиха особенаподкрепа в обществото, самият факт вече предизвика резонанс.
Нещо повече, скоро след протеста, Народната партия в Швейцария,известна със своята враждебност спрямо етническите и конфесионалнималцинства, и особено към мюсюлманите събра 29% от гласовете –най-добрият резултат до сега в историята на партийните избори от 1919г.
Крайно десни настроения се разпалват в много европейски страни.Ислямофобските движения, влизащи в рамките на гръмки политическиизявления приемат все по-мащабни форми. Крайността стана център, ацентърът все повече и повече заимства от радикалната дясна риторика.
Свидетели сме на смяната на курса на културния есенционализъм, койтодоминираше в академичните и политически слоеве до средата на ХХ век. Нанеговата централна тема – превъзходството и чистотата на европейскатакултура – бе нанесен голям удар.
Днес не наблюдаваме такива явления като „постколониални изследвания” и„радикална критика на ориентализма”. В условията на подем наосвободителните движения, прогресивните гласове на Европа, САЩ и другистрани започнаха да звучат по-често и високо.
Класическата биполярност Запад-Изток се смени с нова схема напротивопоставяне – Запад-Ислям. Рационалността на Запада, търпимостта,индивидуалността, сега се сравняват с предразсъдъци, фанатизъм,фатализъм и репресивност на Исляма.
Това, което стана причина за влошаване имиджа на Исляма /11 септември2001 г/, вече е незабравим, разбиращ се от само себе си и не подлежащна съмнение факт. „Мюсюлманският раздел” на речника на политическитермини започва с „имиграция”, „интеграция”, „гражданство” и завършва с„тероризъм”, „ислямизъм” и безкраен списък от други понятия, завършващина „-изъм”. Това е игра на инсинуации, кодове, в които значението можерязко да се изменя, ставайки двойнствено и размито...
Излизайки от рамките на общоевропейския шум относно „ислямскияпроблем”, можем да видим, че зад всичко това стои безпокойството отпромяна структурата на европейското общество. Отминаха дните на чиста,християнска Европа.
Сега континентът стана друг: полиетнически, поликонфесионален,поликултурен и това е факт, с който не всички са готови да сесъобразяват. Мюсюлманите са част от възходящата реалност, но идеята затова, че Европа е заплашена от ислямизация е плод на въображението накрайно десните.
Населението на Европа е 540 милиона, като броят на мюсюлманите секолебае между 20-25 милиона. Болшинството от тях са миграционна група,ощетена социално, икономически и политически. И каквото и да говорятпродавачите на страх и паника, „войската” на Исляма не стои награниците на Европа.
Въпросите, относно „британското” във Великобритания и „републиканскитеценности” във Франция са по-скоро отражение на безпокойството засобствена идентификация. Проблемите в държавата, глобализацията инапливът на имигранти от старите колонии доведе новите жители в лонотона Европа.
Мюсюлманинът е нещо различно – в опозиция към него Европа определисвоите мними географски и културни граници. И макар, че се намира вечевътре в тези граници, той се явява своево рода вътрешен аутсайдер.
Смесването на културите обхвана столиците и промишлените центрове –Лондон, Париж. Границите на идентификация се размиха, „европейскатакултура” бе залята от нова вълна, вследствие на което стана невъзможносъществуването на разделителната черта между Запада и Изтока, Европа иИслямът.
Коренът на европейско-мюсюлманския проблем е в безсилието, а даже и внежеланието да се разшири нормата на толерантност за новите граждани.
Толерантността е абстрактно понятие, то е сплав от изисквания в рамкитена историческият контекст. В Европа тя е продукт от религиозните войни,които например във Франция завършват с Нантския договор от 1598 година.
Впоследствие, след ужасите наХолокоста, тази норма бе разширена и включи евреите. А с движението загражденски права в нея влязоха и чернокожите и други етническималцинства, но само юридически или теоритически – на практика това несе състоя...
Разширяването на тази норма и включването на мюсюлманите в нея все ощесреща огромно съпротивление. Да си припомним сложността за строене наджамии, проблемите с хиджаба във Франция, Германия и други страни.
Някои квазилиберали постоянно задават въпроса: „Как ние можем дапроявяваме търпимост към хора, които изповядват нетърпимост,естествено, намеквайки за мюсюлманите?”. Но аз имам друг въпрос: „До каква степен проявяват търпимост тези, които изповядват търпимост?”
Сумая Гануши – директор на Център за изследвания „Ислям Експо” – Лондон
Нещо повече, скоро след протеста, Народната партия в Швейцария,известна със своята враждебност спрямо етническите и конфесионалнималцинства, и особено към мюсюлманите събра 29% от гласовете –най-добрият резултат до сега в историята на партийните избори от 1919г.
Крайно десни настроения се разпалват в много европейски страни.Ислямофобските движения, влизащи в рамките на гръмки политическиизявления приемат все по-мащабни форми. Крайността стана център, ацентърът все повече и повече заимства от радикалната дясна риторика.
Свидетели сме на смяната на курса на културния есенционализъм, койтодоминираше в академичните и политически слоеве до средата на ХХ век. Нанеговата централна тема – превъзходството и чистотата на европейскатакултура – бе нанесен голям удар.
Днес не наблюдаваме такива явления като „постколониални изследвания” и„радикална критика на ориентализма”. В условията на подем наосвободителните движения, прогресивните гласове на Европа, САЩ и другистрани започнаха да звучат по-често и високо.
Класическата биполярност Запад-Изток се смени с нова схема напротивопоставяне – Запад-Ислям. Рационалността на Запада, търпимостта,индивидуалността, сега се сравняват с предразсъдъци, фанатизъм,фатализъм и репресивност на Исляма.
Това, което стана причина за влошаване имиджа на Исляма /11 септември2001 г/, вече е незабравим, разбиращ се от само себе си и не подлежащна съмнение факт. „Мюсюлманският раздел” на речника на политическитермини започва с „имиграция”, „интеграция”, „гражданство” и завършва с„тероризъм”, „ислямизъм” и безкраен списък от други понятия, завършващина „-изъм”. Това е игра на инсинуации, кодове, в които значението можерязко да се изменя, ставайки двойнствено и размито...
Излизайки от рамките на общоевропейския шум относно „ислямскияпроблем”, можем да видим, че зад всичко това стои безпокойството отпромяна структурата на европейското общество. Отминаха дните на чиста,християнска Европа.
Сега континентът стана друг: полиетнически, поликонфесионален,поликултурен и това е факт, с който не всички са готови да сесъобразяват. Мюсюлманите са част от възходящата реалност, но идеята затова, че Европа е заплашена от ислямизация е плод на въображението накрайно десните.
Населението на Европа е 540 милиона, като броят на мюсюлманите секолебае между 20-25 милиона. Болшинството от тях са миграционна група,ощетена социално, икономически и политически. И каквото и да говорятпродавачите на страх и паника, „войската” на Исляма не стои награниците на Европа.
Въпросите, относно „британското” във Великобритания и „републиканскитеценности” във Франция са по-скоро отражение на безпокойството засобствена идентификация. Проблемите в държавата, глобализацията инапливът на имигранти от старите колонии доведе новите жители в лонотона Европа.
Мюсюлманинът е нещо различно – в опозиция към него Европа определисвоите мними географски и културни граници. И макар, че се намира вечевътре в тези граници, той се явява своево рода вътрешен аутсайдер.
Смесването на културите обхвана столиците и промишлените центрове –Лондон, Париж. Границите на идентификация се размиха, „европейскатакултура” бе залята от нова вълна, вследствие на което стана невъзможносъществуването на разделителната черта между Запада и Изтока, Европа иИслямът.
Коренът на европейско-мюсюлманския проблем е в безсилието, а даже и внежеланието да се разшири нормата на толерантност за новите граждани.
Толерантността е абстрактно понятие, то е сплав от изисквания в рамкитена историческият контекст. В Европа тя е продукт от религиозните войни,които например във Франция завършват с Нантския договор от 1598 година.
Впоследствие, след ужасите наХолокоста, тази норма бе разширена и включи евреите. А с движението загражденски права в нея влязоха и чернокожите и други етническималцинства, но само юридически или теоритически – на практика това несе състоя...
Разширяването на тази норма и включването на мюсюлманите в нея все ощесреща огромно съпротивление. Да си припомним сложността за строене наджамии, проблемите с хиджаба във Франция, Германия и други страни.
Някои квазилиберали постоянно задават въпроса: „Как ние можем дапроявяваме търпимост към хора, които изповядват нетърпимост,естествено, намеквайки за мюсюлманите?”. Но аз имам друг въпрос: „До каква степен проявяват търпимост тези, които изповядват търпимост?”
Сумая Гануши – директор на Център за изследвания „Ислям Експо” – Лондон
13
АКТУАЛНИ ТЕМИ / ПРИНЦИП НА СРЕДНИЯ ПЪТ И УМЕРЕНОСТТА !!!
« -: 10 януари 2010, 12:00:38 »
Известно е мнението напривържениците на Исляма за това, че Корана и Сунната съдържат в себеси отговори на всички житейски въпроси, което често се възприеманеправилно от невярващи или хора, които не притежават достатъчнознания. Безспорно, нито Коранът, състоящ се от 114 сури, нито Сунната,състояща се от хиляди хадиси не могат и не биха могли да съдържатсъвсем точно формулирани отговори на всички въпроси и казуси, коитовъзникват в човешкия живот, започвайки още от VІІ век, та чак до СъднияДен. В тази връзка, крайно важна роля играе фетуата /богословско,правово заключение, произнесено на базата на Корана и Сунната/
Гъвкавост и балансираност на фикха
Всеобхватността на Корана и Сунната съвсем не означават, че в тях сазаписани съвети за вся и все, което ще се случи до Съдния Ден. Тесъдържат универсални категории, които описват и характеризиратнеизменната човешка природа. А тя, каквато е била и в момента наСътворението от Всевишния, такава ще остане до самия Съден Ден.Човекът, както и да променя своя образ на живот – облекло, технологии –винаги ще остане между склонността си към грях и копнежът поправедност, потвърждавани от слабостите и стремежът за покаяние.
Коранът и Сунната съдържат универсални механизми, които позволяватгъвкаво развитие на правовото наследство на Исляма, в зависимост отизменящите се социални, културни и други исторически условия. Даденитемеханизми се явяват основни източници на ислямското право след Корана иСунната и включват в себе си: иджма/съгласувано мнение на мюсюлманските учени/, къяс/съждение по аналогия с исторически съществуващ правов прецедент/ и иджтихад /усърдна дейност на мюсюлманския правист по въвеждане на самостоятелно правово решение на основата на Корана и Сунната/.
Дадената дейност на мюсюлманския учен за въвеждане на собствено правоворешение, което дава отговор на ситуация, която не е описана преди тованито в Корана, нито в Сунната, се изразява в неговото усърдие притърсенето на все по-дребни доказателства в ислямските първоизточници,касаещи даден случай. На базата на тяхното щателно изучаване, анализ иосмисляне, той извежда ново правово положение, което за всичкимюсюлмани носи не задължителен, а препоръчителен характер. Такавадейност на учения се нарича ифта – издаване на фетуа, а него самият го наричат „муфти /мюфтия/” – „издаващ фетуи”.
В подобни, случаи милостта на Всевишния се изразява в това, че Той еоставил огромно количество въпроси, възникващи в живота на хората безСвоето предписание или указание. По такъв начин, Той предоставя начовека възможност да намира самостоятелно решения и отговори. Освентова, при издаването на фетуи мюсюлманите трябва да се придържат къмпринципа на средния път, като избягват крайностите и максимализма.
Шейх Абдуллах бин Бих, член на Европейския Съвет по фетуи и изследвания пише: „Принципътна умереността и средния път в издаването на фетуи означава свързванена общото с частния случай, баланс между целите при издаването на еднафетуа и отделните сфери на живот, връзка между текстовете напървоизточниците, съобразяване с ползите от фетуата и мненията научените.”
Подобна умереност се явява закон както за Вселената, така и заправовите положения, които трябва да се опират и на ислямскитеизточници и да съответстват на реалностите от живота. Някои ученинаричат това балансиране на фикха. Неговата мъдрост и истинност сеизразяват в равновесието и баланса между неизменните принципи наШариата и променящите се условия за живот на хората.
Умереността при издаване на фетуи се основава на четири принципа:
1.Принцип на измение на фетуата в зависимост от изменението на времето.
2.Принцип на отчитане местните обичаи.
3.Принцип на отчитане последствията от фетуата
4.Принцип на търсене оптималното решение.
І. Принцип на изменение на фетуата в зависимост от изменението на времето
На Умар ибн ал-Хаттаб /Аллах да е доволен от него/, вторият праведенхалиф, се паднала необходимосттта да подложи на преразглеждане,допълнение и по-нататъшно развитие правовото наследство, оставено отПратеника /с.а.с./ и първия праведен халиф Абу Бакр ас-Сиддик /Аллах дасе смили над него/. Именно при Умар на ислямската държавност,политическата, икономическа, юридическа и военна системи били придаденионези обичаи, които касаели ежедневния живот на мюсюлманина.
Как да се оформи и управлява армията от различни народи? Каква системаза събиране на закят да бъде избрана? Как да се организира управлениетона отделните региони на Халифата? Как да се сформира ислямската правовасистема? Как да се кодифицират Корана и хадисите?
Всичкитези въпроси чакали за решение в периода на неговото управление итрябвало да бъдат решени. А отговори за тях нямало нито в Корана, нитов Сунната, нито във фикх на Пратеника с.а.с.и Абу Бакр р.а....
С решението на тези и други въпроси Умар станал муджтахид /извършващиджтихад/ и провел собствено правово търсене, станал мюфтия ипроизнасял собствени фетуи, станал факих /правовед/, станал имам иразработил собствен мазхаб... Думата „собствен” по отношение на всичкитези понятия съвсем не означава това, че Умар е изработил собственаверсия на Ислям?! Не, той просто разработил собствено виждане за това,как ислямът и неговото право да се прилагат в новите исторически,политически, социални, военни и пр. условия, в които на него му сеналожило да управлява мюсюлманската държава. Ясно е, че тези условия небили, както по времето на Пратеника/с.а.с./, нито както при Абу Бакр.
Съвършено очевидно е, че една нова болест изисква други рецепти ивидове лечения, като естествено се отчетат общите и неизменнизакономерности на анатомията и физиологията на човека и медицината. Посъщият начин е очевидно, че новите условия и предизвикателства,изискват нови адекватни решения, при задължителното отчитане на общитеи непреходни закони на Шариата.
Изменението на дадена фетуа с течение на времето преди всичко биваобусловено от необходимостта да се реши даден проблем, да бъдеотстранен някакъв порок или да бъдат извлечени някакви ползи, които неса съществували в предишните времена. Именно за това Умар променялфетуите в течение на времето.
Доколкото с времето социалните условиясе променяли, то се появявали нови проблеми, които изисквали конкретнорешение. Т.е. променяли се правовите положения, отнасящи се към сфератана иджтихада. Що се отнася до безспорните и непреходни положения вШариата, то те не могат да бъдат променени никога и под никакъвпредлог. Така, както не може да бъде разрешено убийството, употребатана свинско месо или прелюбодейството.
Точно така се променяли с времето, развивали се и задълбочавали фикха имазхабите на халифите Усман, Али, както и други сподвижници, имамитеАбу Ханифа, Шафии, Ахмад и Малик. Уммата нито ден не е стояла на едномясто. Мюсюлманският фикх не е длъжен и не трябва да тъпче на едномясто, тъй като трябва да дава отговори на всички нови и жизнено важнивъпроси и проблеми, а понякога дори и да ги изпреварва...
Спирка в развитието на фикха при това постоянно изменение на живота, биозначавало пълен застой в развитието на ислямската правова мисъл ибезнадеждно изоставане от стремително менящите се общество ицивилизация, което и се случи с мюсюлманския свят на границата наХVІІ-ХVІІІ век...
Да престанем да отделяме нужното внимание на съхраняване гъвкавостта нафикха, на неговото динамично развитие, да спрем да анализираме иразвиваме иджтихад в определени области /политика, например/ товаозначава ислямската цивилизация да загуби своята инициатива и даизостане във времето, което вече е недопустимо.
ІІ. Принцип на отчитане местните обичаи
Общоизвестно е, че Ислямът не е религия на арабите, а на целия свят.Следователно, ислямското право при неизменността на фундаменталнитеположения на Шариата трябва да бъде дотолкова гъвкаво, че да обхване всебе си и спецификата на хиляди други народи на земята, освен арабите.Ислямът не е дошъл за да унищожи националните култури, националнитеобичаи и традиции, да замени всичко свързано с даден народ като муналожи сляпо да следва безчовечен и казармен закон – това е съвършенонеправилно разбиране за мисията на Исляма в този свят. Шариатът – товане е молитвено килимче. За съжаление, подобно мнение се шири в горещитеглави на малкообразованите мюсюлмани, но те много грешат.
Да, несъмнено Ислямът предлага на всички народи единна и неизменнаакида /система на вероубеждение/, единен и неизменен Коран, Сунна,Шариат със своите неизменни положения. Но това съвсем не означава, четези неизменни основи трябва да унищожат спецификата на даден народ.
Дори между арабите в Мекка и Медина е имало, има и ще има различия вобичаите, традициите и навиците. А какво остава за такива различнинароди като нигерийци и кавказци, татари и индонезийци, руснаци иангличани...
Всеки от народите, приели Ислям е съхранил и съхранява неизменно своятанационална специфика, характер, обичаи и традиции. При това, всекимюсюлманин от даден народ се придържа към Корана, Сунната, Шариата,акидата и обредите за поклонение.
Този мюсюлманин, а още повече ученият, който в своя призив, вразвитието на ислямското право, издаването на фетуа не отчита местнитеособености, обичаи и традиции извършва груба грешка.
Как може да се извършва ислямски призив, да се провежда иджтихад, да сепроизнася фетуа по даден казус, възникнал например в Татарстан, без дасе отчита известната мнителност и бдителност на този народ, неговатасъхранена общоевразийска менталност?!
Как може да се произнася фетуа например в Кавказ, без да се има впредвид горещият темперамент на тези хора, невероятната им привързаносткъм предците, склонността им към максимализъм дори в дребните детайли?!
Казано иначе, фетуата е подходяща за дадено място и време. Неуместните,не отчитащи всички обстоятелства правови заключения не само могат дананесат вреда на делото на Исляма, но и като правило са погрешни, тъйкато като съгласно Шариата, за издаването на фетуа мюфтията няма правода изхожда само от формалните положения на свещените текстове. Заприемането на последните, на него му е необходимо да вникне във всичкиобстоятелства по дадения случай. Само тогава може да произнесе правилнафетуа.
Ибни Абиддин по този повод е казал: „Не подхожда на мюфтия и съдия дапроизнасят правово решение, без да вземат в предвид обичаите нахората”.
Имам ал-Кадафи е казал: „Всъответствие с този принцип трябва да отчетем промяната на етапът навремето. Каквито и изменения в обичаите да се случват, те трябва дабъдат отразени при взимането на правово решение. Ако при теб е дошълчовек от друга нация или регион и иска от теб фетуа, не прави това набаза обичаите в твоята страна. Попитай го за неговите обичаи и традициии излез с решение на тази база. Не смесвай неговите традиции с твоите.Това е очевидната истина.”
ІІІ. Принцип на отчитане последствията от фетуата.
Един от най-острите проблеми на мюсюлманите днес е тяхната разпаленост,прибързаност и небрежност по отношение на собствените им постъпки. Тесе стремят да променят целия свят за отрицателно време, да натрапят насвоите роднини целият Ислям изведнъж – и молитвата, и хиджаба, иотказът от алкохол и усърдието по пътя на Аллах...
Отподобна припряност особено на по-младите мюсюлмани произтича и оназиприбързаност в желанието да вземат върху себе си отговорността засъдбата на други хора. Учейки 2-3 години в ислямски институт, тевъзприемат себе си много насериозно и решават, че са в състояние дарешат един или друг проблем, издават фетуи, занимават се с иджтихад всложни проблематики.
При това, нито нивото на техните знания, нито жизненият им опит, нитознанията за собственото им общество, а още по-малко за друг народ импозволяват да си съставят пълна представа за възникнал проблем,причините за него, предисторията, както и възможните последствия отпротиводействието. От това решение, което те ще вземат в една или другаситуация могат да се получат съвсем не тези резултати, които бихаискали и към които се стремят.
Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат зарешение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвениислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч отместната реалност, за която се касае фетуата. Те практически няматникаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналияпроблем, за онези обществени условия, в които те се развиват...
Отчитайкии прогнозирайки последствията от дадена постъпка, правовото решение,издадено чрез фетуата се явява абсолютно задължително за дадениямюсюлманин, а още повече за улема, муджтахида или мюфтията. Имамаш-Шатиби /Аллах да се смили над него/ е казал по този повод, чемюфтията не трябва да бърза, а напротив – трябва щателно да изучивъпроса и да разгледа възможните последствия и резултати от своятафетуа.
Аллах Всевишния е предупредил мюсюлманите, относно последствията отприбързани постъпки, които по-скоро могат да нанесат вреда, отколкотополза на Исляма. Така, както се е оказало по-голямо усърдие по пътя наАллах и борбата с идолопоклонничеството в езическа Мекка. Аллахпредпазва мюсюлманите он необмислени постъпки и прибързаност в тозисмисъл: „И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах несправедливо, без да знаят!”/6:108/
Много ярък пример за предвиждане на последствията от дадено решение ипостъпка на мюсюлманин се явява примера на Пратеника /с.а.с./ за отказот наказание на лицемерите в редиците на неговите последователи исподвижници, независимо от това, че той ги знаел поименно всичките. Тойобяснил своят отказ по следния начин: „Опасявам се от това, че хората ще започнат да говорят, че Мухаммад убива своите сподвижници...”
От този принцип се е ръководил и Умар ибн Абд-ул-Азиз /Аллах да едоволен от него/, когото понякога наричат петия праведен халиф, когатоотговорил на своя син, подтикващ го към решителни действия внаказанието на нарушителите за всяко прегрешение: „Страхувам се от това, че изведнъж ще стоваря върху хората цялата истина и те ще я отхвърлят, и от това ще произтече смут...”
Даденият подход за задължително отчитане на последствията от даденафетуа за определено общество и определена ситуация в никакъв случай нетрябва да се възприема като отстъпление или пропуск на слаби хораспрямо задължителните постановки на Шариата. Да се вземат под вниманиеевентуалните последици от едно решение се основава на грижата засъдбата на ислямската религия, за нейното по-нататъшно разпространение,за намирането на оптимално решение и най-ефективен път за нейнотоукрепване във всяко общество и ситуация.
ІV. Принцип на търсене на оптимално решение.
Разбираемо е, че в ежедневните реални ситуации за разлика отпринципните положения в Шариата, може да има няколко възможни решенияза мюсюлманина. Много вярващи при решаването на своите насъщни проблемисе намират пред избор и не знаят как е най-добре да постъпят, порадикоето се нуждаят от съвета на знаещи хора.
Разполагайки с ограничено количество пари кое е по-добро – да се оженимили да отидем на хадж? Уместно ли е наш брат в руските условията, вкоито живеем да сключи втори брак, а да подложи първия на изпитание?!Струва ли си един мюсюлманин, който живее в немюсюлманска страна даизобличава лъжливи богове, социални пороци, или трябва да смекчиподхода? Трябва ли да прекъсне всички възможни взаимоотношения сневярващи роднини и родители или трябва да ги поддържа, да проявиразбиране и търпение, без да ги оскърбява и да бъде усърден в желаниетоси да ги призовава към Истината?
Сложността на избора за обикновения мюсюлманин между две алтернативи сесъстои в това, че и двата формално се явяват позволени и не сазабранени. Обаче, от правилния или неправилен избор между тези двевъзможности често зависи съдбата на хората и дори ислямския призив вконкретно общество или регион. Именно поради тези и други подобниситуации, знаещият мюсюлманин, ученият, мюфтията – трябва да избират ипрепоръчват най-оптималното и най-подходящо за дадена ситуация решение.
Мъдростта на ученият и мюфтията в дадена ситуация трябва да се проявиименно в намирането на такова решение за всеки конкретен случай. Таказа един женитбата с втора жена може до доведе до разруха в първотосемейство, а за друг – до възможност да устои на предизвикателствата исъблазните в средата, в която се намира или да направи щастливи ощеняколко други хора – всичко е съвсем конкретно и индивидуално. За някойе добре да скъса със свои невярващи приятели, за друг е съвсемнеподходящо, тъй като той се явява техен наставник, съветник и товаможе да доведе до приемането им на Исляма...
Предава се, че Абу Бакр /Аллах да е доволен от него/ по време намолитва снишавал гласа си и обяснявал това с желанието си да молиГоспода в тишина и от дълбините на душата си. А Умар /Аллах да едоволен от него/ се молел високо под предлог, че иска да разбудисънливите, да прогони Шейтана като по този начин се стреми да угоди наБога. На първият бил даден съвет малко да повиши гласа си, а на втория– да го сниши. И тези предписания били най-оптимални решения за всекипоотделно.
За задължително намиране на оптимално решение за всяка ситуация и всякаобщност настоявал и Али ибн Абу Талиб, четвъртият праведен халиф: „Говоретес хората по такъв начин, по който те могат да ви разберат. Или виеискате те да се отвърнат от Аллах и Неговия Пратеник?!”. Тойпризовавал към разумното, осъзнато и оправдано прилагане на положениятав Исляма за различните ситуации, тъй като определено правово решениеможе да е подходящо за един народ, но да се окаже неадекватно за друг.
МНОГО ВАЖНО Е ТОВА->"Други млади мюсюлмани, осъзнавайкисвоята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определенвъзникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тезиучени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касаефетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация,за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, вкоито те се развиват...
Гъвкавост и балансираност на фикха
Всеобхватността на Корана и Сунната съвсем не означават, че в тях сазаписани съвети за вся и все, което ще се случи до Съдния Ден. Тесъдържат универсални категории, които описват и характеризиратнеизменната човешка природа. А тя, каквато е била и в момента наСътворението от Всевишния, такава ще остане до самия Съден Ден.Човекът, както и да променя своя образ на живот – облекло, технологии –винаги ще остане между склонността си към грях и копнежът поправедност, потвърждавани от слабостите и стремежът за покаяние.
Коранът и Сунната съдържат универсални механизми, които позволяватгъвкаво развитие на правовото наследство на Исляма, в зависимост отизменящите се социални, културни и други исторически условия. Даденитемеханизми се явяват основни източници на ислямското право след Корана иСунната и включват в себе си: иджма/съгласувано мнение на мюсюлманските учени/, къяс/съждение по аналогия с исторически съществуващ правов прецедент/ и иджтихад /усърдна дейност на мюсюлманския правист по въвеждане на самостоятелно правово решение на основата на Корана и Сунната/.
Дадената дейност на мюсюлманския учен за въвеждане на собствено правоворешение, което дава отговор на ситуация, която не е описана преди тованито в Корана, нито в Сунната, се изразява в неговото усърдие притърсенето на все по-дребни доказателства в ислямските първоизточници,касаещи даден случай. На базата на тяхното щателно изучаване, анализ иосмисляне, той извежда ново правово положение, което за всичкимюсюлмани носи не задължителен, а препоръчителен характер. Такавадейност на учения се нарича ифта – издаване на фетуа, а него самият го наричат „муфти /мюфтия/” – „издаващ фетуи”.
В подобни, случаи милостта на Всевишния се изразява в това, че Той еоставил огромно количество въпроси, възникващи в живота на хората безСвоето предписание или указание. По такъв начин, Той предоставя начовека възможност да намира самостоятелно решения и отговори. Освентова, при издаването на фетуи мюсюлманите трябва да се придържат къмпринципа на средния път, като избягват крайностите и максимализма.
Шейх Абдуллах бин Бих, член на Европейския Съвет по фетуи и изследвания пише: „Принципътна умереността и средния път в издаването на фетуи означава свързванена общото с частния случай, баланс между целите при издаването на еднафетуа и отделните сфери на живот, връзка между текстовете напървоизточниците, съобразяване с ползите от фетуата и мненията научените.”
Подобна умереност се явява закон както за Вселената, така и заправовите положения, които трябва да се опират и на ислямскитеизточници и да съответстват на реалностите от живота. Някои ученинаричат това балансиране на фикха. Неговата мъдрост и истинност сеизразяват в равновесието и баланса между неизменните принципи наШариата и променящите се условия за живот на хората.
Умереността при издаване на фетуи се основава на четири принципа:
1.Принцип на измение на фетуата в зависимост от изменението на времето.
2.Принцип на отчитане местните обичаи.
3.Принцип на отчитане последствията от фетуата
4.Принцип на търсене оптималното решение.
І. Принцип на изменение на фетуата в зависимост от изменението на времето
На Умар ибн ал-Хаттаб /Аллах да е доволен от него/, вторият праведенхалиф, се паднала необходимосттта да подложи на преразглеждане,допълнение и по-нататъшно развитие правовото наследство, оставено отПратеника /с.а.с./ и първия праведен халиф Абу Бакр ас-Сиддик /Аллах дасе смили над него/. Именно при Умар на ислямската държавност,политическата, икономическа, юридическа и военна системи били придаденионези обичаи, които касаели ежедневния живот на мюсюлманина.
Как да се оформи и управлява армията от различни народи? Каква системаза събиране на закят да бъде избрана? Как да се организира управлениетона отделните региони на Халифата? Как да се сформира ислямската правовасистема? Как да се кодифицират Корана и хадисите?
Всичкитези въпроси чакали за решение в периода на неговото управление итрябвало да бъдат решени. А отговори за тях нямало нито в Корана, нитов Сунната, нито във фикх на Пратеника с.а.с.и Абу Бакр р.а....
С решението на тези и други въпроси Умар станал муджтахид /извършващиджтихад/ и провел собствено правово търсене, станал мюфтия ипроизнасял собствени фетуи, станал факих /правовед/, станал имам иразработил собствен мазхаб... Думата „собствен” по отношение на всичкитези понятия съвсем не означава това, че Умар е изработил собственаверсия на Ислям?! Не, той просто разработил собствено виждане за това,как ислямът и неговото право да се прилагат в новите исторически,политически, социални, военни и пр. условия, в които на него му сеналожило да управлява мюсюлманската държава. Ясно е, че тези условия небили, както по времето на Пратеника/с.а.с./, нито както при Абу Бакр.
Съвършено очевидно е, че една нова болест изисква други рецепти ивидове лечения, като естествено се отчетат общите и неизменнизакономерности на анатомията и физиологията на човека и медицината. Посъщият начин е очевидно, че новите условия и предизвикателства,изискват нови адекватни решения, при задължителното отчитане на общитеи непреходни закони на Шариата.
Изменението на дадена фетуа с течение на времето преди всичко биваобусловено от необходимостта да се реши даден проблем, да бъдеотстранен някакъв порок или да бъдат извлечени някакви ползи, които неса съществували в предишните времена. Именно за това Умар променялфетуите в течение на времето.
Доколкото с времето социалните условиясе променяли, то се появявали нови проблеми, които изисквали конкретнорешение. Т.е. променяли се правовите положения, отнасящи се към сфератана иджтихада. Що се отнася до безспорните и непреходни положения вШариата, то те не могат да бъдат променени никога и под никакъвпредлог. Така, както не може да бъде разрешено убийството, употребатана свинско месо или прелюбодейството.
Точно така се променяли с времето, развивали се и задълбочавали фикха имазхабите на халифите Усман, Али, както и други сподвижници, имамитеАбу Ханифа, Шафии, Ахмад и Малик. Уммата нито ден не е стояла на едномясто. Мюсюлманският фикх не е длъжен и не трябва да тъпче на едномясто, тъй като трябва да дава отговори на всички нови и жизнено важнивъпроси и проблеми, а понякога дори и да ги изпреварва...
Спирка в развитието на фикха при това постоянно изменение на живота, биозначавало пълен застой в развитието на ислямската правова мисъл ибезнадеждно изоставане от стремително менящите се общество ицивилизация, което и се случи с мюсюлманския свят на границата наХVІІ-ХVІІІ век...
Да престанем да отделяме нужното внимание на съхраняване гъвкавостта нафикха, на неговото динамично развитие, да спрем да анализираме иразвиваме иджтихад в определени области /политика, например/ товаозначава ислямската цивилизация да загуби своята инициатива и даизостане във времето, което вече е недопустимо.
ІІ. Принцип на отчитане местните обичаи
Общоизвестно е, че Ислямът не е религия на арабите, а на целия свят.Следователно, ислямското право при неизменността на фундаменталнитеположения на Шариата трябва да бъде дотолкова гъвкаво, че да обхване всебе си и спецификата на хиляди други народи на земята, освен арабите.Ислямът не е дошъл за да унищожи националните култури, националнитеобичаи и традиции, да замени всичко свързано с даден народ като муналожи сляпо да следва безчовечен и казармен закон – това е съвършенонеправилно разбиране за мисията на Исляма в този свят. Шариатът – товане е молитвено килимче. За съжаление, подобно мнение се шири в горещитеглави на малкообразованите мюсюлмани, но те много грешат.
Да, несъмнено Ислямът предлага на всички народи единна и неизменнаакида /система на вероубеждение/, единен и неизменен Коран, Сунна,Шариат със своите неизменни положения. Но това съвсем не означава, четези неизменни основи трябва да унищожат спецификата на даден народ.
Дори между арабите в Мекка и Медина е имало, има и ще има различия вобичаите, традициите и навиците. А какво остава за такива различнинароди като нигерийци и кавказци, татари и индонезийци, руснаци иангличани...
Всеки от народите, приели Ислям е съхранил и съхранява неизменно своятанационална специфика, характер, обичаи и традиции. При това, всекимюсюлманин от даден народ се придържа към Корана, Сунната, Шариата,акидата и обредите за поклонение.
Този мюсюлманин, а още повече ученият, който в своя призив, вразвитието на ислямското право, издаването на фетуа не отчита местнитеособености, обичаи и традиции извършва груба грешка.
Как може да се извършва ислямски призив, да се провежда иджтихад, да сепроизнася фетуа по даден казус, възникнал например в Татарстан, без дасе отчита известната мнителност и бдителност на този народ, неговатасъхранена общоевразийска менталност?!
Как може да се произнася фетуа например в Кавказ, без да се има впредвид горещият темперамент на тези хора, невероятната им привързаносткъм предците, склонността им към максимализъм дори в дребните детайли?!
Казано иначе, фетуата е подходяща за дадено място и време. Неуместните,не отчитащи всички обстоятелства правови заключения не само могат дананесат вреда на делото на Исляма, но и като правило са погрешни, тъйкато като съгласно Шариата, за издаването на фетуа мюфтията няма правода изхожда само от формалните положения на свещените текстове. Заприемането на последните, на него му е необходимо да вникне във всичкиобстоятелства по дадения случай. Само тогава може да произнесе правилнафетуа.
Ибни Абиддин по този повод е казал: „Не подхожда на мюфтия и съдия дапроизнасят правово решение, без да вземат в предвид обичаите нахората”.
Имам ал-Кадафи е казал: „Всъответствие с този принцип трябва да отчетем промяната на етапът навремето. Каквито и изменения в обичаите да се случват, те трябва дабъдат отразени при взимането на правово решение. Ако при теб е дошълчовек от друга нация или регион и иска от теб фетуа, не прави това набаза обичаите в твоята страна. Попитай го за неговите обичаи и традициии излез с решение на тази база. Не смесвай неговите традиции с твоите.Това е очевидната истина.”
ІІІ. Принцип на отчитане последствията от фетуата.
Един от най-острите проблеми на мюсюлманите днес е тяхната разпаленост,прибързаност и небрежност по отношение на собствените им постъпки. Тесе стремят да променят целия свят за отрицателно време, да натрапят насвоите роднини целият Ислям изведнъж – и молитвата, и хиджаба, иотказът от алкохол и усърдието по пътя на Аллах...
Отподобна припряност особено на по-младите мюсюлмани произтича и оназиприбързаност в желанието да вземат върху себе си отговорността засъдбата на други хора. Учейки 2-3 години в ислямски институт, тевъзприемат себе си много насериозно и решават, че са в състояние дарешат един или друг проблем, издават фетуи, занимават се с иджтихад всложни проблематики.
При това, нито нивото на техните знания, нито жизненият им опит, нитознанията за собственото им общество, а още по-малко за друг народ импозволяват да си съставят пълна представа за възникнал проблем,причините за него, предисторията, както и възможните последствия отпротиводействието. От това решение, което те ще вземат в една или другаситуация могат да се получат съвсем не тези резултати, които бихаискали и към които се стремят.
Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат зарешение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвениислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч отместната реалност, за която се касае фетуата. Те практически няматникаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналияпроблем, за онези обществени условия, в които те се развиват...
Отчитайкии прогнозирайки последствията от дадена постъпка, правовото решение,издадено чрез фетуата се явява абсолютно задължително за дадениямюсюлманин, а още повече за улема, муджтахида или мюфтията. Имамаш-Шатиби /Аллах да се смили над него/ е казал по този повод, чемюфтията не трябва да бърза, а напротив – трябва щателно да изучивъпроса и да разгледа възможните последствия и резултати от своятафетуа.
Аллах Всевишния е предупредил мюсюлманите, относно последствията отприбързани постъпки, които по-скоро могат да нанесат вреда, отколкотополза на Исляма. Така, както се е оказало по-голямо усърдие по пътя наАллах и борбата с идолопоклонничеството в езическа Мекка. Аллахпредпазва мюсюлманите он необмислени постъпки и прибързаност в тозисмисъл: „И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах несправедливо, без да знаят!”/6:108/
Много ярък пример за предвиждане на последствията от дадено решение ипостъпка на мюсюлманин се явява примера на Пратеника /с.а.с./ за отказот наказание на лицемерите в редиците на неговите последователи исподвижници, независимо от това, че той ги знаел поименно всичките. Тойобяснил своят отказ по следния начин: „Опасявам се от това, че хората ще започнат да говорят, че Мухаммад убива своите сподвижници...”
От този принцип се е ръководил и Умар ибн Абд-ул-Азиз /Аллах да едоволен от него/, когото понякога наричат петия праведен халиф, когатоотговорил на своя син, подтикващ го към решителни действия внаказанието на нарушителите за всяко прегрешение: „Страхувам се от това, че изведнъж ще стоваря върху хората цялата истина и те ще я отхвърлят, и от това ще произтече смут...”
Даденият подход за задължително отчитане на последствията от даденафетуа за определено общество и определена ситуация в никакъв случай нетрябва да се възприема като отстъпление или пропуск на слаби хораспрямо задължителните постановки на Шариата. Да се вземат под вниманиеевентуалните последици от едно решение се основава на грижата засъдбата на ислямската религия, за нейното по-нататъшно разпространение,за намирането на оптимално решение и най-ефективен път за нейнотоукрепване във всяко общество и ситуация.
ІV. Принцип на търсене на оптимално решение.
Разбираемо е, че в ежедневните реални ситуации за разлика отпринципните положения в Шариата, може да има няколко възможни решенияза мюсюлманина. Много вярващи при решаването на своите насъщни проблемисе намират пред избор и не знаят как е най-добре да постъпят, порадикоето се нуждаят от съвета на знаещи хора.
Разполагайки с ограничено количество пари кое е по-добро – да се оженимили да отидем на хадж? Уместно ли е наш брат в руските условията, вкоито живеем да сключи втори брак, а да подложи първия на изпитание?!Струва ли си един мюсюлманин, който живее в немюсюлманска страна даизобличава лъжливи богове, социални пороци, или трябва да смекчиподхода? Трябва ли да прекъсне всички възможни взаимоотношения сневярващи роднини и родители или трябва да ги поддържа, да проявиразбиране и търпение, без да ги оскърбява и да бъде усърден в желаниетоси да ги призовава към Истината?
Сложността на избора за обикновения мюсюлманин между две алтернативи сесъстои в това, че и двата формално се явяват позволени и не сазабранени. Обаче, от правилния или неправилен избор между тези двевъзможности често зависи съдбата на хората и дори ислямския призив вконкретно общество или регион. Именно поради тези и други подобниситуации, знаещият мюсюлманин, ученият, мюфтията – трябва да избират ипрепоръчват най-оптималното и най-подходящо за дадена ситуация решение.
Мъдростта на ученият и мюфтията в дадена ситуация трябва да се проявиименно в намирането на такова решение за всеки конкретен случай. Таказа един женитбата с втора жена може до доведе до разруха в първотосемейство, а за друг – до възможност да устои на предизвикателствата исъблазните в средата, в която се намира или да направи щастливи ощеняколко други хора – всичко е съвсем конкретно и индивидуално. За някойе добре да скъса със свои невярващи приятели, за друг е съвсемнеподходящо, тъй като той се явява техен наставник, съветник и товаможе да доведе до приемането им на Исляма...
Предава се, че Абу Бакр /Аллах да е доволен от него/ по време намолитва снишавал гласа си и обяснявал това с желанието си да молиГоспода в тишина и от дълбините на душата си. А Умар /Аллах да едоволен от него/ се молел високо под предлог, че иска да разбудисънливите, да прогони Шейтана като по този начин се стреми да угоди наБога. На първият бил даден съвет малко да повиши гласа си, а на втория– да го сниши. И тези предписания били най-оптимални решения за всекипоотделно.
За задължително намиране на оптимално решение за всяка ситуация и всякаобщност настоявал и Али ибн Абу Талиб, четвъртият праведен халиф: „Говоретес хората по такъв начин, по който те могат да ви разберат. Или виеискате те да се отвърнат от Аллах и Неговия Пратеник?!”. Тойпризовавал към разумното, осъзнато и оправдано прилагане на положениятав Исляма за различните ситуации, тъй като определено правово решениеможе да е подходящо за един народ, но да се окаже неадекватно за друг.
МНОГО ВАЖНО Е ТОВА->"Други млади мюсюлмани, осъзнавайкисвоята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определенвъзникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тезиучени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касаефетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация,за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, вкоито те се развиват...
14
АКТУАЛНИ ТЕМИ / АЗ СЪМ МЮСЮЛМАНИН
« -: 09 януари 2010, 11:49:57 »
Аз съм мюсюлманин –колко много се съдържа в тези думи и колко малко остава извън тях! Асъвсем доскоро дори не подозирах това... И ако Всевишния Аллах не мибеше оказал тази милост, аз и до днес нямаше да разбера!
Милостта му често идва при нас чрез онзи, който ни е обикнал. А колкомного са онези, които не обичаме и за които не ни е грижа, така кактонякой го е грижа за нас?! В такъв случай ние просто не достатъчновярваме в Аллах, след като не ни е грижа за онези, които не знаятзначението на думите „Аз съм мюсюлманин!”
Колко много са хората около нас, накоито им е нужна само искра, за да запалят в сърцето си огъня навярата! Често виждаме трепетно отношение към Корана в хора, които неизвършват молитва. Как навеждайки глава те тичат, за да ни дадаткилимчето за молитва, когато сме им на гости. Как страстно защитаватИсляма, когато някой го напада пред тях!
Кой ще им даде тази искра? Кой ще имобясни, че Коранът заслужава много повече внимание, от желанието да гозащитават и от трепетното вълнение пред него? Кой ще им каже, че неизвършвайки молитва, те са играчки в ръцете на шейтана? Чепредназначението на килимчето за молитва не е в това, да го предлагатсамо на гостите?
Нали, ако бъде волята на Аллах, товсичко ще е просто възстановяване на причинно-следствената връзка междуосновите на техния мироглед и живота на Пратеника /с.а.с./?
Колко много добри хора има около нас,които се опитват да намерят път към добротата, справедливостта,опирайки се само на своята интуиция. Какво ще им кажем, ако след многогодини, приели вече Исляма, те ни упрекнат за това, че нито веднъж несме намерили време да поговорим с тях и да донесем до тях това, коетознаем? Само си предствете, че от праведния път ги отделя само нашетомалко внимание?! Внимание, което ние не им отделяме...
Какво ще кажем в Съдния Ден наВсевишния? Защо не сме загрижени за околните? Защо винаги си мислим, чевместо нас някой друг ще свърши тази работа? Защо не си зададемвъпроса: „Защо да не съм аз?”.
Нима са малко думите на Пратеника/с.а.с./ за това, че за човека, чрез който Аллах е напътил някого щебъде по-добре от всичко, над което изгрява и залязва Слънцето? Или можеби ние съвсем не се боим от участта, която ни очаква?
Някой ще каже: „Аз не съм достатъчно красноречив...”, друг ще се оправдае, че няма достатъчно знания за призив, някой няма просто „елементарно” време... Да, ние сме готови да намерим милион причини, за да се откажем от това, което е „по-добро от всичко на този свят”.
Но единствената причина се състои в това, че в сърцата ни няма достатъчно вяра, за да намерим място за съчувствие към околните.
А ако не се намери „някой добър брат”,който да има време, красноречие и знания вместо нас, и да направи товакоето ние не правим за околните, то тогава е възможно и ние като тяхсъщо да блуждаем в този живот, без да знаем, какъв е неговия смисъл...
Превод от islam.ru
Милостта му често идва при нас чрез онзи, който ни е обикнал. А колкомного са онези, които не обичаме и за които не ни е грижа, така кактонякой го е грижа за нас?! В такъв случай ние просто не достатъчновярваме в Аллах, след като не ни е грижа за онези, които не знаятзначението на думите „Аз съм мюсюлманин!”
Колко много са хората около нас, накоито им е нужна само искра, за да запалят в сърцето си огъня навярата! Често виждаме трепетно отношение към Корана в хора, които неизвършват молитва. Как навеждайки глава те тичат, за да ни дадаткилимчето за молитва, когато сме им на гости. Как страстно защитаватИсляма, когато някой го напада пред тях!
Кой ще им даде тази искра? Кой ще имобясни, че Коранът заслужава много повече внимание, от желанието да гозащитават и от трепетното вълнение пред него? Кой ще им каже, че неизвършвайки молитва, те са играчки в ръцете на шейтана? Чепредназначението на килимчето за молитва не е в това, да го предлагатсамо на гостите?
Нали, ако бъде волята на Аллах, товсичко ще е просто възстановяване на причинно-следствената връзка междуосновите на техния мироглед и живота на Пратеника /с.а.с./?
Колко много добри хора има около нас,които се опитват да намерят път към добротата, справедливостта,опирайки се само на своята интуиция. Какво ще им кажем, ако след многогодини, приели вече Исляма, те ни упрекнат за това, че нито веднъж несме намерили време да поговорим с тях и да донесем до тях това, коетознаем? Само си предствете, че от праведния път ги отделя само нашетомалко внимание?! Внимание, което ние не им отделяме...
Какво ще кажем в Съдния Ден наВсевишния? Защо не сме загрижени за околните? Защо винаги си мислим, чевместо нас някой друг ще свърши тази работа? Защо не си зададемвъпроса: „Защо да не съм аз?”.
Нима са малко думите на Пратеника/с.а.с./ за това, че за човека, чрез който Аллах е напътил някого щебъде по-добре от всичко, над което изгрява и залязва Слънцето? Или можеби ние съвсем не се боим от участта, която ни очаква?
Някой ще каже: „Аз не съм достатъчно красноречив...”, друг ще се оправдае, че няма достатъчно знания за призив, някой няма просто „елементарно” време... Да, ние сме готови да намерим милион причини, за да се откажем от това, което е „по-добро от всичко на този свят”.
Но единствената причина се състои в това, че в сърцата ни няма достатъчно вяра, за да намерим място за съчувствие към околните.
А ако не се намери „някой добър брат”,който да има време, красноречие и знания вместо нас, и да направи товакоето ние не правим за околните, то тогава е възможно и ние като тяхсъщо да блуждаем в този живот, без да знаем, какъв е неговия смисъл...
Превод от islam.ru
15
АКТУАЛНИ ТЕМИ / Re:"Нека започнем със себе си"
« -: 07 януари 2010, 16:06:42 »
Allah da e dovolen ot teb brat . mn mn hubav post . nyamam dumi